Седмият папирус (Том 1) - Смит Уилбур - Страница 12

— Може ли да знам за какво става въпрос?

— Чувала съм, че в имението му има частен музей. Египетската им колекция се слави по цял свят. Ще ми се да я поразгледам.

— Вече не я отварят за широката публика. Пускат само с лична покана. Сър Никълъс е странен тип, меко казано потаен.

— Не можеш ли да ми издействаш покана? — попита с надежда Роян, но майка й поклати глава отрицателно.

— Защо вместо мен не помолиш професор Диксън? Той също ходи да стреля в Куентън парк. С Куентън-Харпър са стари познайници.

Едва след десет дни професор Диксън беше готов да я посрещне. Роян взе колата на майка си и замина за Лийдс. Професорът я притисна в мечешката си прегръдка и я покани в кабинета си на чаша чай.

За бившата му студентка беше донякъде приятно, донякъде тъжно, да се озове отново в катедрата, задръстена от книги и дребни находки. Роян разправи всичко за убийството на Дураид. Професорът беше шокиран, нещо повече — обезсърчен, но пък неговата студентка бе достатъчно тактична веднага да смени темата. След като му обяснява известно време за диапозитивите и записките от разкопките, Диксън се успокои и общо взето бе погълнат изцяло от интереса си на археолог.

Вече наближаваше време за тръгване, когато Роян най-сетне засегна въпроса за музея в Куентън парк. За нейно учудване, професорът отговори на молбата й с голяма охота.

— Винаги съм се чудел защо още като студентка не прояви интерес към Куентън парк. Сбирката там е направо внушителна. В рода са я попълвали повече от сто години. А, сега се сещам, че в четвъртък заминавам на лов. Ще поговоря с Никълъс. Човекът обаче не е много на себе си, миналата година го сполетя жестока семейна трагедия. Жена му и двете му деца загинаха при катастрофа. — Диксън поклати печално глава. — Ужасна работа. На волана е бил самият той. Мисля, че и до ден-днешен се чувства виновен за случилото се.

И излезе да я изпрати до колата.

— Значи ще те видим на двадесет и трети — каза той на сбогуване. — Предполагам, че в аудиторията ще се съберат поне стотина студенти. Дори бях посетен от репортер на „Йоркшир поуст“. Във вестника са чули за лекцията и искат да вземат интервю от теб. За нашия факултет това би било една добре дошла реклама. Ще го дадеш, разбира се. Дали не би могла да дойдеш два-три часа по-рано, за да се срещнеш с журналистите?

— Всъщност… предполагам, че ще ви видя преди двадесет и трети — каза Роян. — Тримата с майка ми и кучето заминаваме в четвъртък за Куентън парк. Уредила ми е да гоня дивеча срещу заплащане.

— Ще си отварям очите на четири да не взема да те гръмна — обеща й усмихнат професорът и остана да й маха с ръка, докато ленд роувърът се изгубваше сред дима на изгорелите газове.

Вятърът идваше от север и носеше ледени повеи. Сивкавосините облаци се бяха скупчили един връз друг на небето и се бяха смъкнали толкова ниско до земята, че почти задираха билата на хълмовете. Викачите бързаха да се спасят от напора на стихията.

Роян си беше сложила три ката дрехи под старото брезентово яке, което й беше дала Джорджина, но когато заедно с останалите излезе на върха на хълма, потрепери от студ. След толкова години, прекарани край бреговете на Нил, организмът й беше отвикнал от зимите на Острова. Дори двата чифта рибарски чорапи не можаха да спасят пръстите на краката й от измръзване.

Беше дошло времето за последния отстрел за деня. Главният лесничей изтегли Джорджина от обичайното й място зад стрелците, където двамата с Маджик чакаха да дойде моментът за събиране на улова, и я прехвърли от отсрещната страна, при викачите.

Понеже домакинът искаше да остави на гостите си най-доброто за десерт, едва сега ловът се насочваше към Високите лиственици. Настъпваше най-отговорният момент за деня и лесничеят искаше да събере колкото се може повече хора за подбирането на фазаните от околността. Целта беше викачите да заобиколят от една страна билата на хълмовете и да изтикат целия дивеч към долината отсреща, където чакаха заредени пушките на ловците.

Роян изпитваше удоволствие да разсъждава върху липсата на всякаква логика в поведението на английския лесничей. Излизаше, че е бил хвърлен толкова труд за отглеждането и угояването на десетките фазани, само и само организаторите на един лов да могат да си поиграят час-два с тях и да ги подгонят толкова високо, че никой от гостите им да не ги уцели. В крайна сметка, целта не беше ли птиците да бъдат ударени и изядени? Но Джорджина предварително й беше казала, че колкото по-високо излети птицата и съответно колкото по-високо бъде уцелена от ловеца, толкова по-голяма е радостта за спортиста. Затова хората бъркали по-дълбоко в кесиите си, когато идвало време за Високите лиственици.

— Не можеш да си представиш колко струва един ден стрелба в Куентън парк — обясняваше разпалено. — Само от днешния лов имението ще се сдобие с 14 000 лири стерлинги. За сезона са предвидени двадесет стрелби. Като направиш сметка, ще разбереш, че цялото имение зависи от организирането на лова. Да не говорим, че и ние, местните жители, можем да припечелим прилични пари. Или ще гоним дивеча като теб, или ще носим отстреляните птици, както мен и Маджик. И в двата случая е весело.

Поне засега Роян не виждаше кое му беше веселото да се трепе по баири и долища, за да гони някакъв си дивеч. На трудния терен човек или се оплиташе в къпинака, или се пързаляше в калта, както това направи на няколко пъти Роян. Коленете и лактите й бяха целите в кал. В дъното на дола пред тях се бе събрала вода, която от студа бе хванала лед. Роян наближи съвсем предпазливо, използвайки тояжката си да пази равновесие. Беше скапана от умора, защото вече бе имало шест стрелби, а всяка беше свързана с едно и също ходене. Не можеше да се сдържи да не хвърли някой и друг поглед на майка си, която видимо се наслаждаваше на това мъчение. Джорджина газеше бодро из калта и със свирукане и жестове направляваше движенията на Маджик.

По едно време се усмихна на Роян.

— Дръж се, дъще, остава ни само последната обиколка!

Роян се чувстваше още по-унижена, че дори не можеше да прикрие умората и отчаянието си. За да прескочи канала, използва помощта на пръчката си, но пак не прецени разстоянието и цопна до колене в почти замръзналата вода. Колкото и да бяха високи ботушите й, краката й се намокриха.

Джорджина весело се засмя и й подаде края на тояжката си, за да я измъкне от слегналата се тиня. Ако Роян седнеше да излива водата от обувките си, останалите щяха да я изпреварят далеч напред, а и линията на викачите щеше да се разкъса. Затова, без да спира, тя продължи нататък, шумно джавкайки с крака.

— Пълен наляво! — нареди главният лесничей по радиостанцията и всички послушно се обърнаха в указаната посока.

Само от способностите на лесничея зависеше дали птиците ще се покажат из гъсталака, където трябва, и дали, вместо да литнат всички заедно като рояк насекоми, ще излязат по една, по две, за да се изредят както подобава над насочените дула на ловците. Така участниците в масовия разстрел имаха повече време да сменят оръжията си след първия опит и да изчакат готови следващата птица, която се покаже над главите им. Репутацията на домакина зависеше от това колко успешно неговият лесничей ще „покаже“ дивеча на ловците.

Роян се възползва от кратката почивка, за да успокои дишането си и да се огледа. През една пролука в дърветата пред себе си можеше да види долината оттатък горичката.

В подножието на хълма се откриваше широка поляна. Зеленината й се разкъсваше тук-там от петната мръсен сняг — останки от валежа седмица по-рано. В самото начало на лова всеки от участниците бе изтеглил чрез жребий номера на поста, от който му се полагаше да стреля по птиците.

Всеки от ловците бе застанал на отреденото му място, зад гърба му с втората пушка в ръце чакаше помощникът, отговарящ за презареждането на оръжията. Всички наблюдаваха в очакване склона пред себе си, откъдето трябваше да се появят първите фазани.