Речният бог (Книга втора) - Смит Уилбур - Страница 76

Дори Кратас бе сериозен.

— Имало е и по-лоши случаи — започна той, но царят го прекъсна.

— По лицето на Началника на царския кон мога да прочета, че има да ни казва още нещо. Прав ли съм, Таита?

— Фараонът никога не греши — съгласих се аз. — Моля за позволението ти да доведа моите гну.

Кратас се изсмя.

— В името на Сет, Таита, да не възнамеряваш да яздиш някое от тези смешни животни срещу хиксосите?

Аз също се засмях любезно с него. Чувството му за хумор бе също толкова изтънчено, колкото на дивите шилуки, които командваше.

На следващата сутрин двамата с Хюи се отправихме нагоре към прага да доведем стадото гну. По това време от шестте хиляди животни бяха оцелели само триста, но бяха доста питомни и можеха да се хранят от ръка. Внимателно ги подкарахме надолу, така че да не ги изтощим допълнително.

Конете, които Ремрем бе пленил в първата кратка схватка, по моя заповед бяха отделени от нашите, които бяхме довели от Куш. Заведохме стадото гну на същото пасище с тях. Тази нощ прибрахме двете стада в едно. Оставих Хюи да ги наблюдава и се върнах в двореца в Елефантина.

Трябва да призная, че през следващите дни изпитах голямо безпокойство. Много се надявах хитрината ми да успее. Ако ланът ми пропаднеше, щяхме да се изправим пред враг, превъзхождащ ги четири към едно.

Бях работил до късно с Атон и бях заспал над свитъците си в библиотеката на двореца, когато недодялани ръце ме раздрусаха. Хюи викаше в ухото ми:

— Хайде, мързелив, стар мошенико! Събуди се! Имам нещо за теб!

На площадката пред стълбището ни чакаха коне. Препуснахме в галоп, облени от лунната светлина. Конярите бяха запалили лампи и работеха в лагера на жълтеникавата им светлина.

Седем от конете на хиксосите бяха легнали на земята с гъста жълта гной, течаща от устата и ноздрите им. Конярите срязваха дихателните им тръби и слагаха тръбички от тръстика, за да ги спасят от задушаване.

— Получи се! — извика Хюи, здраво ме прегърна и ме завъртя във въздуха. — Жълтият удушвач! Получи се!

— Аз се досетих, нали? — казах му аз с цялото достойнство, което неговото кривене ми позволяваше. — Разбира се, че ще стане!

Покрай брега бяха завързани ладии за този случай преди седмици, готови за този ден. Ние натоварихме конете незабавно, всички, които могат да стоят изправени. Оставихме гнутата в кошарата. Тяхното присъствие щеше да ни попречи да обясним накъде отиваме.

С една от пленените хиксоски галери, теглейки по една такава ладия, ние започнахме да гребем към средата на реката в северна посока. С петдесет гребла от всяка страна и попътен вятър имахме добра скорост, докато бързахме да отнесем подаръка на господаря Апачан в Тива.

Щом преминахме Ком-Омбо, свалихме синия флаг и издигнахме този на хиксосите.

Повечето хора от екипажите на галерите бяха родени по време на господството на хиксосите, родителите на някои от тях бяха от различни раси. Те говореха чужди езици с лекота.

На втората нощ, след като отминахме Ком-Омбо, бяхме спрени от галера на хиксосите. Те изпратиха група войници да проверят товара ни.

— Коне за колесниците на господаря Апачан — каза им нашият капитан. Баща му бе хиксос, по майка му бе една египетска знатна дама. Държанието му бе естествено и спечели доверието им. След бегла проверка те ни пуснаха да преминем. Докато стигнем до Тива, бяхме спирани още два пъти, но капитанът бе способен да измами хиксоските офицери, които се качваха на борда. Главната ми грижа бе състоянието на конете. Въпреки големите ни усилия бяха започнали да измират и половината от тези, които все още бяха живи, бяха в лошо състояние. Хвърляхме труповете им през борда и плавахме с възможно най-голяма скорост на север.

Първоначалният ми план бе да продадем конете на хиксоските началници по снабдяването в пристанището на Тива, но никой, който познава конете, не би погледнал повторно жалкото ни стадо. С Хюи решихме да направим друго.

Пресметнахме пристигането ни в Тива да съвпадне със залеза на слънцето. Сърцето ме заболя, когато разпознах очертанията на града. Последните слънчеви лъчи хвърляха по стените на крепостта розови отблясъци. Трите великолепни кули, които бях построил за господаря Интеф, все още се издигаха към небето и бяха подходящо наречени „Пръстите на Хор“.

Дворецът на Мемнон на западния бряг, който бях изоставил незавършен, бе достроен от хиксосите. Дори аз трябваше да призная, че азиатското влияние бе положително. На тази светлина острите върхове на кулите и наблюдателниците имаха екзотичен и мистериозен вид. Искаше ми се господарката да е тук и да сподели този миг с мен. И двамата жадувахме за този час.

В сумрака можехме да различим хората, конете и колесниците, които стояха извън градските стени. Въпреки точните сведения не ми бе възможно да си представя такова множество. Душата ми трепна, когато ги погледнах и си спомних за храбрата малка армия, която бях оставил в Елефантина.

Щеше да ни е необходима подкрепата на боговете и нещо повече от късмет, за да се справим с тази тълпа. Когато и последните лъчи угаснаха в нощта, огньовете на хиксосите заблестяха из равнината като звезди. Нямаха брой — простираха се до хоризонта.

Когато доплавахме по-наблизо, усетихме миризмата им. Където се разположи армия, винаги има особена миризма. Тя бе смесица от много миризми: на животински тор и на приготвяща се храна, на окосена ръж, на коне и на човешки изпражнения в отворените ями, на кожа и смола, на пот и вкиснала бира. Най-вече миризмата на мъжете, десет хиляди мъже, живеещи един до друг в палатки и бараки.

Плъзгахме се безшумно по водата и чувахме пръхтенето на конете, ударите на ковачите по наковалните и предизвикателствата на часовите, гласовете на пеещи и спорещи мъже.

Стоях до капитана на палубата на първата галера и го направлявах към източния бряг. Спомних си за пристанището на търговците с дървен материал — ако все още бе там, щеше да е най-доброто място, на което да свалим нашето стадо.

Различих в мрака входа към дока и навлязохме в него с помощта на веслата. Пристанището бе точно такова, каквото го помнех. Когато спряхме до кея, началникът на пристанището дотича на борда, настоявайки да покажем нашите документи и разрешително за търговия.

Аз му се усмихнах любезно.

— Ваше превъзходителство, претърпяхме ужасна злополука. Моето разрешително излетя от ръката ми, работа на Сет, без съмнение.

Той се наду като жаба, а когато сложих в дебелата му длан тежка златна монета, се успокои. Провери метала между зъбите си и усмихнат си отиде.

Изпратих един от конярите на брега да изгаси факлите, които осветяваха пристанището. Не исках любопитни очи да видят състоянието на конете, които бяхме докарали. Някои от животните бяха твърде слаби да се движат, други не можеха да се изправят. Бяхме принудени да ги примамим да слязат на пристанището. Накрая само сто коня бяха достатъчно силни да се движат.

Ние ги поведохме по каруцарския път към мястото, където нашите шпиони ни бяха информирали, че се намират конете. Те ни бяха казали и паролата на Първа дивизия колесници на хиксосите, а тези, които знаеха езика им, отвърнаха на повикванията и закачките на стражите.

Преминахме през целия вражески лагер. Докато вървяхме незабелязано, пускахме по няколко от конете ни да се разхождат наоколо. Движехме се така естествено, че не предизвикахме подозрение, дори си говорехме и шегувахме с вражеските коняри, които срещахме по пътя си.

С първите лъчи на зората тръгнахме обратно към пристанището. Само една от галерите ни очакваше, за да ни отведе обратно, останалата част от флотилията бе отплавала веднага след разтоварването на заразените коне.

Качихме се на борда и въпреки че Хюи и другите коняри налягаха изтощени по палубата, аз останах на кърмата и наблюдавах стените на моята прекрасна Тива, облени от утринната светлина, да изчезват зад нас.

Десет дни по-късно влязохме в пристанището на Елефантина и след като докладвах на фараон Тамус, побързах към водните градини и се втурнах в женските покои. Господарката ми лежеше на сянка в беседката. Бе бледа и толкова слаба, че ръцете ми трепереха, когато й се поклоних дълбоко. Когато ме видя, тя заплака.