Речният бог (Книга втора) - Смит Уилбур - Страница 60

Когато се приближихме, видяхме, че са високи, добре сложени хора, по-едри от египтяните. Косата им бе гъста, тъмна и къдрава. Мъжете носеха бради, докато ние египтяните се бръснехме. Бяха облечени в дълги до земята дрехи, вероятно изтъкани от вълна и ярко оцветени. Ние ходим голи до кръста, а нашите препаски обикновено са чисто бели. Те носеха меки кожени ботуши, противоположно на нашите сандали.

Жените, които видяхме, работеха пред палатките. Лицата им не бяха покрити. Пееха и си подвикваха на непознат за нас език. Имаха мелодични гласове и се смееха, докато носеха вода, стояха клекнали до огньовете и мелеха зърно с воденични камъни.

Група мъже играеха на някаква игра, която много напомняше на бао. Те се обзалагаха и спореха над играта с камъчета. По едно време двама от тях скочиха и извадиха изкривени ножове от коланите си. Изправиха се един срещу друг, ръмжейки като котараци.

Тогава трети мъж, който седеше сам, се надигна и се протегна като мързелив леопард. Отиде до тях и с меча си изби ножовете от ръцете им. Двамата противници веднага се успокоиха и се оттеглиха. Помирителят им явно бе главатар на племето. Бе висок, жилав мъж, а брадата му бе дълга и гъста като на планински козел. Носът му бе извит над плътни устни. Помислих си, че сигурно смърди като козлите, които Танус бе убил.

Неочаквано той ме стисна за ръката и прошепна:

— Виж това!

Техният главатар носеше богато украсена дреха. Робата му бе на червени и сини райета. На ушите си имаше обици, чиито камъни светеха като луна. Но явно не това го бе впечатлило.

— Меча му! — изсъска Танус. — Погледни меча.

Сега го забелязах. Бе по-дълъг от нашите, а дръжката му бе от чисто злато и обсипана със скъпоценни камъни. Явно този шедьовър бе отнел дълги години труд на своя майстор.

Но не украсата бе привлякла вниманието на Танус. Острието на меча не бе нито от бронз, нито от червена мед. Цветът бе странен, сребристосин, като люспите на костура в Нил. Бе инкрустиран със злато, сякаш за да подчертае неговата уникалност.

— Какво е това? — прошепна той. — Какъв метал?

— Не зная.

Главатарят отново седна пред шатрата си, но този път положи меча в скута си и с продълговато парче вулканичен камък започна да точи острието. Металът издаваше звънтящ звук при всяко докосване до камъка. Бронзът не издаваше такива звуци.

— Искам го — прошепна Танус. — Няма да се успокоя, докато не получа този меч.

Погледнах го сепнато, никога не бях долавял такава настойчивост в гласа му. Видях, че наистина е решил това, което казваше. Беше обладан от внезапна непреодолима страст.

— Не можем да оставаме повече тук — тихо му казах аз. — Ще ни открият. — Хванах го за ръката, но той не помръдна. Бе се загледал в меча.

— Хайде да погледнем конете им — настоях аз.

Накрая той ми позволи да го поведа нататък. С другата си ръка се държах за Мемнон. Когато отидохме на безопасно разстояние, заобиколихме лагера им и се промъкнахме към конете.

Разгледах ги отблизо и бях завладян от същата страст, каквато се бе породила у Танус към синия меч. Бяха много различни от хиксоските. Имаха горди глави и широки ноздри. Те бяха признак на издръжливост. Очите им бяха разположени по-високо в черепа и бяха по-изпъкнали. Имаха прекрасни умни, кафяви очи.

— Красиви са — прошепна Мемнон зад мен. — Виж как държат главите си и извивката на шиите им.

Танус мечтаеше за меча, а ние желаехме конете със същата страст.

— Трябва ни само един такъв жребец да го заведем при нашите кобили. — Молех се аз на бога, който би ни чул. Бих заменил надеждата си за вечен живот само за един кон. Един от конярите погледна в нашата посока, сетне каза нещо на мъжа до него. Този път не бе нужно да настоявам и тримата се свихме зад камъните, които ни прикриваха, и запълзяхме. Надолу по реката намерихме друго скрито място и моментално започнахме да спорим. Заговорихме едновременно и никой не слушаше останалите двама.

— Ще отида и ще му предложа хиляда дебена злато — кълнеше се Танус. — Този меч трябва да стане мой.

— Той ще те убие. Не видя ли как го гали, сякаш е първородният му син?

— Тези коне! — чудеше се Мемнон. — Никога не съм виждал такава красота. Колесницата на Хор сигурно се тегли от такива коне.

— Ами ако ни нападнат? — предупредих го аз. — Те са кръвожадни диваци. Ще те изкормят, преди да си отвориш устата да им кажеш дума. Още повече, какво можеш да им предложиш в замяна. Те ще забележат, че не носим нищо.

— Може да откраднем три коня тази вечер и да избягаме в равнината — предложи Мемнон, но аз остро му отвърнах:

— Ти си принцът на Египет, а не някакъв крадец.

Той се усмихна.

— За един от тези коне, бих прерязвал гърла като най-злия разбойник в Тива.

Докато спорехме, изведнъж дочухме гласове. Потърсихме по-надеждно убежище и се скрихме.

Гласовете се усилиха. Появиха се няколко жени. Те спряха под нас до брега на реката. Трите бяха възрастни, а едната беше момиче. Жените носеха сиви роби и черни кърпи на главите си. Помислих, че са слугини или бавачки. Тогава не знаех, че са тъмничарки, защото се отнасяха с необичайно внимание към момичето.

То бе високо и стройно и когато пристъпваше, напомняше на бамбуково стебло, подухвано от вятъра. Носеше синя къса роба, изтъкана от вълна, която не покриваше коленете й. Въпреки че бе обута в меки къси ботуши, забелязах, че краката й са стройни и дълги. Жените спряха точно под нашето скривалище и една от възрастните започна да съблича момичето. Другите две напълниха гърнетата, които носеха на главите си, с вода от Нил. Течението все още бе много бързо и никой не би могъл безопасно да навлезе в реката. Явно те възнамеряваха да изкъпят момичето с тези съдове.

Едната жена свали дрехата на момичето и то остана голо на брега. Чух как Мемнон ахна. Погледнах към него. Бе забравил напълно решението си да краде коне.

Докато двете жени поливаха момичето, третата я търкаше със сгъната кърпа. Момичето бе вдигнало ръце над главата си и бавно се въртеше, за да могат да измият всяка част на тялото й. Тя се смееше и пищеше от студената вода.

Косата й бе гъста и на ситни къдрици и цветът на кожата й бе тъмен. Чертите й бяха деликатни, а носът — прав. Устните й бяха плътни, а очите й бяха големи и тъмни. Миглите й бяха толкова гъсти, че се сливаха в една тъмна линия. Беше красива. Познавах само една жена, която бе по-хубава от нея.

Неочаквано тя каза нещо на жените. Те се отстраниха и тя започна да се катери, за да се прикрие от компаньонките си, но ние все още я виждахме. Тя бързо се огледа, но не ни забеляза. Явно студената вода й бе въздействала, защото бързо клекна.

Мемнон тихо изръмжа. Силното желание му бе причинило болка. Момичето скочи на крака и погледна право към него. Принцът бе застанал малко встрани от нас. Тя го забеляза.

Двамата се гледаха. Момичето трепереше, тъмните й очи бяха огромни. Очаквах тя да побегне или изпищи. Вместо това погледна назад, за да е сигурна, че жените не са я последвали. Сетне отново се обърна към Мемнон и с тих мил глас попита нещо и протегна ръка към него.

— Не те разбирам — прошепна той и разтвори ръце.

Момичето пристъпи към него и повтори въпроса нетърпеливо. Когато Мемнон поклати глава, тя го хвана за ръката и я разтърси. Гласът й се извиси развълнувано, докато му говореше нещо.

— Масара!

Една от жените я бе чула.

— Масара!

Явно така се казваше момичето, защото направи знак на Мемнон да мълчи и да си отиде.

Обаче трите жени вече се изкачваха по склона. Бяха разтревожени. Заобиколиха скалата и спряха, когато видяха принца.

За момент никой не помръдна, сетне трите жени изпищяха едновременно. Голото момиче, изглежда, се канеше да се спусне към Мемнон, но жените я уловиха. Сега и четирите крещяха, а момичето се опитваше да се отскубне и да побегне.

— Време е да се връщаме — дръпна ме за ръката Танус.

От лагера се разнасяха гласовете на много мъже. Бяха чули писъците на жените. Когато спрях и погледнах назад, забелязах, че наближават мястото до реката. Открих, че Мемнон не ни е последвал, а се опитва да помогне на момичето.