Речният бог (Книга втора) - Смит Уилбур - Страница 21

Танус бе разположил силите си в класически строй. Копиеносците образуваха първите редици. Щитовете им бяха наредени плътно един до друг, а копията им опираха в земята. Бронзовите остриета блестяха на ранното слънце, държанието на войниците бе спокойно и тържествено. Зад тях стояха стрелците. Лъковете им бяха опънати. Зад всеки мъж стоеше момче с колчан резервни стрели. По време на битката те събираха пуснатите от врага стрели и ги носеха на нашите войници. Мечоносците стояха най-отзад — бързи части, които се втурваха натам, където има пробив във войската, или за да използват слабите места в противниковите формации.

Ходовете във всяка битка бяха като тези на дъската за бао. Класическо начало и защита, които бяха разработвани с векове. Бях ги изучавал и бях написал три свитъка с напълно разработени военни тактики. Те бяха основно помагало за офицерите, обучавани в Тива.

Сега, преразглеждайки разполагането на войските на Танус, не можех да намеря грешка и вярата ми се възвърна. Как би могъл врагът да надвие тази велика армия от калени в битките воини и техния смел пълководец, който не бе губил битка?

Сетне погледнах още веднъж отвъд нашите редици към този зловещ жълтеникав облак и моята увереност се разколеба. Това бе нещо извън нашата военна традиция, чуждо на нашия опит в дългата ни величествена история. Срещу смъртни ли се бяхме изправили или както се носеше мълва — срещу зли демони?

Когато се вгледах в облаците прах, можах да различа тъмни сенки. Настръхнах от религиозен ужас, като разпознах подобните на кораби форми, за които бяха разказвали нашите пленници. Тези бяха по-малки и по-бързи от всеки кораб, по-бързи от всяко същество, което някога се е движело по земята.

Трудно бе тези форми да се следят с поглед, защото бяха бързи като пеперуди, привлечени от светлината на лампа. Когато се появиха отново, беше невъзможно да се каже дали са същите или са други, подобни на тях. Нямаше начин да бъдат преброени или дори да се предположи колко са в първата редица. Зад тях облакът прах се простираше до хоризонта.

Въпреки че нашите редици стояха непоколебимо, усещах учудването и вълнението, което ги завладяваше. Офицерите на Танус мълчаливо наблюдаваха как врагът се разгръща пред нас.

Сетне осъзнах, че прашният облак вече не напредва. Увисна в небето и постепенно започна да се разнася, така че успях да видя предните им редици. Бях толкова объркан и разтревожен, че не можех да кажа дали са няколко хиляди или повече.

По-късно щяхме да научим, че това е част от тактиката на „царя на пастирите“. Тогава не го знаех, но при това затишие те се прегрупираха преди настъплението.

Ужасна тишина се бе възцарила в нашите редици. Бе толкова дълбока, че шепотът на ветреца ми се струваше гръмогласен. Единственото движение бе от развяващите се бойни знамена на дивизиите. Забелязах знамето на Сините крокодили да се развява в центъра на нашата редица и се успокоих при вида му.

Облакът улегна бавно и редица след редица колесниците на хиксосите се разкриха пред нас. Бяха все още твърде далеч, за да ги разгледам добре, но забелязах, че онези в задните редици са много по-големи от тези в първите. Стори ми се, че са покрити с платно или кожа. Забелязах мъже да свалят от тях нещо подобно на съдове с вода и бързо да ги отнасят. Чудех се защо им са тези големи количества вода. Всичко в действията на тези чужденци ми се струваше странно и безсмислено.

Тишината и очакването така ме изнервиха, че ми идваше да изкрещя от напрежение. Тогава неочаквано всичко се раздвижи отново.

От авангарда на хиксосите се отделиха няколко колесници и се насочиха към нас. Когато видяхме колко бързо се движат, през редиците ни се понесе шепот. След кратката почивка те, изглежда, препускаха два пъти по-бързо. Приближаваха и от редиците се изтръгна вик, когато осъзнахме, че тези колесници се теглят от чифт невероятни животни.

Бяха високи колкото ориксите, със същите гриви на извитите си шии. Нямаха рога като тях и главите им бяха по-грациозни. Очите им бяха големи и ноздрите им се издуваха. Краката им бяха дълги и с копита. Крачеха с особена изисканост, като че едва докосваха земята.

Дори сега, след толкова години, отново ме обзема вълнението, което изпитах при първата си среща с тях. Красотата на ловуваща чита бледнее пред тези прекрасни животни. Същевременно бяхме изпълнени със страх към тях. Чух един от офицерите близо до мен да крещи:

— Тези чудовища сигурно се хранят с човешко месо! Какво ни дойде на главата?!

През редиците ни премина вълна на ужас, докато очаквахме тези страшни животни да ни нападнат и погълнат. Но водещата колесница зави и запрепуска успоредно с предната ни редица. Тя се движеше на въртящи се дискове. Бях зяпнал от учудване. Мозъкът ми отказваше да го приеме. На пръв поглед колесницата се движеше едновременно с животните. Между галопиращите животни имаше дълъг прът, свързан, както по-късно научих, с оста. Високата броня отпред бе украсена със злато, а страничните прегради бяха изрязани ниско, за да позволяват на стрелците да пускат стрели от двете страни.

Всичко това разгледах набързо и погледът ми се спря на въртящите се дискове, с които колесницата се носеше толкова бързо и гладко по твърдата земя. От хиляди години ние, египтяните, бяхме народ с висока култура и цивилизация; в науките и религиите бяхме надминали всички други народи. Обаче, независимо от големите си познания и мъдрост не бяхме изобретили подобно нещо. Нашите шейни се влачеха по земята с помощта на волове или пък дърпахме големи каменни блокове на дървени трупи, без да направим следващата логическа крачка.

Взирах се в колелото, което виждах за пръв път, и простотата и красотата му ме поразиха като гръмотевица. Проумях го моментално и се презрях за това, че не съм се досетил за него. Беше гениално! Осъзнах надмощието на това прекрасно изобретение. Щяхме да бъдем победени, както се бе случило с червения узурпатор в Долното царство.

Златната колесница препускаше на една стрела разстояние от предните ни редици. Докато караше насреща ни, отместих поглед от колелата към двамата мъже на платформата. Единият явно бе водачът. Изглежда, направляваше галопиращите животни с дълги плетени кожени ленти, прикрепени към главите им. По-високият мъж, който стоеше зад него, бе царят. Нямаше съмнение в царствената му осанка.

Чертите на лицето му бяха азиатски, с кехлибарена кожа и извит нос. Брадата му бе гъста и черна, подстригана четвъртито и сплетена в сложни плетеници и разноцветни ленти. Беше в блестяща бронзова ризница, а на главата си носеше висока корона със златни релефи на някакъв странен бог. Оръжията му висяха отстрани на колесницата до ръката му. Мечът му бе в златна ножница и с дръжка от слонова кост и сребро. До него имаше два кожени колчана, пълни със стрели, украсени с разноцветни пера. По-късно щях да науча, че хиксосите предпочитат крещящите цветове. Царският лък имаше необикновена форма, каквато не бях виждал досега. Не приличаше на обикновения извит като арка лък, какъвто използваха стрелците ни: горната и долната му част бяха извити още веднъж.

Докато колесницата препускаше срещу нас, царят се наведе и заби едно копие в земята. Беше украсено с пурпурно знаменце и мъжете около мен изръмжаха развълнувано:

— Какво прави той? Какъв е смисълът на забитото копие? Дали не е религиозен символ или предизвикателство.

Гледах изумен копието, но умът ми бе притъпен от всичко, което бях видял досега и което не можех да проумея. Колесницата продължи бясно нататък, все така на разстояние. Сетне зави и тръгна обратно към нас. Бяха забелязали седналия на трона фараон и колесницата спря пред него. Животните бяха плувнали в пот. Свирепо въртяха очи, а ноздрите им бяха разширени. Наклониха глави и гривите им се развяха като косите на красива жена.

Хиксосът с пренебрежение поздрави фараон Мамос, Син на Ра, Божествен господар на Двете царства. Просто едно кратко и иронично махване с ръка, придружено със смях. Предизвикателството бе съвсем ясно, сякаш го бе изрекъл на перфектен египетски. Подигравателният му смях стигна до нашите редици и войниците гневно изръмжаха като гръмотевица в лятна нощ.