Речният бог (Книга втора) - Смит Уилбур - Страница 12

Удивен шепот посрещна това изявление, а аз възкликнах. Това бе огромно богатство — състояние, което можеше да се сравнява с това на най-богатите в страната, достатъчно, за да купя голяма площ плодородна земя покрай реката и да обзаведа прекрасни вили на тази земя, да купя триста силни роби да я обработват, достатъчно, за да съставя търговска флота и да я изпратя до всички краищата на света, за да донесат още богатства. Сумата бе достатъчно голяма, за да се развихри моето въображение, но царят още не бе свършил.

— Тъй като си роб, този щедър дар няма да ти бъде изплатен лично, а на твоята господарка Лострис, която е съпруга на фараона.

Трябваше да се досетя, че той ще го остави в семейството.

Аз, който за кратък миг бях един от най-богатите мъже на Египет, се поклоних пред фараона и се върнах на мястото си до моята господарка. Тя стисна ръката ми утешително, но всъщност не бях нещастен. Съдбите ни бяха тясно свързани и знаех, че ние никога няма да изпитваме материални нужди. Вече планирах как да инвестирам състоянието на господарката си в неин интерес.

Най-после владетелят бе готов да произнесе присъдата. Докато говореше, не откъсваше поглед от Интеф.

— Твоите престъпления са неизброими. Няма достатъчно жестоко наказание за теб. Ето присъдата. След края на празненствата в чест на Озирис на разсъмване ще бъдеш преведен гол по улиците на Тива. Докато си още жив, ще бъдеш прикован към главната порта на града с главата надолу. Ще останеш там, докато враните не изкълват месата ти. Сетне костите ти ще бъдат стрити на прах и разпилени над майката Нил.

Дори Интеф се олюля и пребледня, докато изслушваше присъдата. Чрез унищожаването на земните им тела, така че никога да не бъдат балсамирани и запазени, фараонът ги обричаше на забвение. За египтянина нямаше по-жестоко наказание. Затворниците бяха прогонени завинаги от вечните полета на рая.

Когато господарката ми заяви решението си да присъства на екзекуцията и да наблюдава как баща й ще бъде прикован на главната порта с главата надолу, не вярвам да е имала представа за ужасите, на които щеше да стане очевидец. Аз бях твърдо решен да се противопоставя на желанието й. Тя никога не бе имала садистични наклонности. Навярно й бе повлиял фактът, че повечето царски жени щяха да се забавляват на този спектакъл и че Танус щеше да ръководи екзекуцията. Тя никога не би пропуснала възможността да го погледа, дори отдалеч. Използвайки най-силните си доводи, накрая успях да я разубедя.

— Господарке, такава жестока гледка сигурно ще ви се отрази зле. Нали не искате да навредите на детето, което носите.

— Това е невъзможно — нерешително възрази тя. — Синът ми няма да разбере нищо.

— Той ще вижда през очите ти, а писъците на умиращия му дядо ще преминат през корема ти и ще достигнат до малките му ушенца. — Думите ми постигнаха желания ефект.

Тя се замисли продължително и въздъхна:

— Добре, но искам да ми опишеш всичко с подробности. Трябва да ми опишеш подробно облеклото на останалите царски жени. — После ми се усмихна лукаво, с което искаше да покаже, че не е напълно убедена в думите ми. — Можеш да ми го прошепнеш така, че детето, което спи в утробата ми, да не ни чуе.

Когато тръгнах, градините на двореца все още бяха потънали в мрак. Преминах бързо покрай водните градини, а звездите се отразяваха в черната повърхност на изкуствените езера. Щом приближих до покоите на господаря Интеф, видях, че прозорците светят, и дочух писъци и ругатни.

Веднага разбрах, че се е случило нещо сериозно, и се втурнах натам. Войникът, който бе на пост, едва не ме прониза с копието си, но когато ме позна, ме пусна да вляза.

Танус бе в средата на предната стая. Ревеше като черногрив лъв в капан и размахваше юмруци. Никога преди не го бях виждал така обезумял от гняв. Изглежда, бе загубил способността да разсъждава и да говори. Воините му, безстрашните Сини крокодили, се пазеха на разстояние от него.

Отидох направо при него, успях да избегна един от бесните му удари и извиках в лицето му:

— Танус! Това съм аз! В името на всички богове, полудя ли?

След кратка мъчителна борба успя да се овладее.

— Виж какво може да се направи за тях. — Той посочи към падналите на пода войници.

С ужас разпознах в един от тях Кеткер, главния капитан от полка, когото уважавах. Лежеше свит в ъгъла, притиснал корема си, а на суровото му лице бе изписана такава болка, каквато се надявах никога повече да не видя. Докоснах страната му — беше студена.

Поклатих глава.

— Не мога да му помогна.

Повдигнах клепача му и погледнах в мъртвото око, после се наведох и помирисах устата му. Леката миризма на гъби ми бе ужасно позната. Отрова! Изправих се. С другите трябва да се е случило същото. Още петима се бяха сгърчили на пода.

— Как? — попита Танус и аз вдигнах една чаша от ниската маса, на която очевидно бяха вечеряли. Подуших я. Миризмата на гъби бе по-силна.

— Попитай готвачите.

Във внезапен пристъп на гняв ударих чашата о стената. Сгърчените тела ми напомниха за домашните ми животни, които бяха умрели от същата смърт, а Кеткер ми бе приятел. Поех дълбоко въздух и попитах:

— Несъмнено затворникът ти е избягал?

Танус не отвърна, но ме поведе към спалнята на великия владетел. Веднага забелязах отместения изрисуван дървен панел на стената в другия край на стаята и отвора зад него.

— Знаеше ли, че тук има таен проход? — студено попита той.

Поклатих глава.

— Смятах, че зная всички тайни, но съм сгрешил. — Гласът ми бе смирен. Мисля, че дълбоко в себе си през цялото време съм знаел, че Интеф никога няма да се изправи пред съда. Той бе любимец на тъмните богове и се радваше на тяхното покровителство.

— Расфер избягал ли е с него? — попитах аз.

Танус поклати глава.

— Заключил съм го с останалите. Но двамата синове на Интеф Менсет и Собек са изчезнали. Най-вероятно те са организирали убийството на охраната и бягството на баща си. — Той вече бе успял да овладее гнева си. — Ти познаваш Интеф много добре, Таита. Какво би сторил той? Къде би отишъл? Как да го заловя?

— Зная само едно: той е имал план за ден като този. Сигурно заедно с местни търговци и чиновници са скрили богатство в Долен Египет. Той търгува дори със самозвания фараон. Мисля, че им продава военни униформи, на него и на генералите му. На север го очаква приятелски прием.

— Вече изпратих пет бързи галери на север със заповед да претърсят всички плавателни съдове — заяви Танус.

— Той има приятели отвъд Червено море — казах аз. — И бе изпратил на съхранение при търговците от Газа цяло състояние. Търгува с бедуините. Мнозина от тях са му длъжници. Те ще му помогнат да прекоси пустинята.

— В името на Хор, той е като плъх с дузина тунели, през които да избяга от дупката — възкликна младият мъж. — Как бих могъл да ги завардя всичките?

— Не можеш — отвърнах аз. — А фараонът очаква екзекуция. Ще трябва да му докладващ за случилото се.

— Царят основателно ще се разгневи. Като допуснах Интеф да избяга, аз не изпълних дълга си.

Но Танус грешеше. Фараонът прие новината за бягството на Интеф със забележително хладнокръвие. Не проумявах причината за това. Може би огромното богатство, което бе придобил толкова неочаквано, го правеше великодушен. А може би дълбоко в сърцето си той все още изпитваше известна привързаност към великия владетел. От друга страна, фараонът бе добродушен човек и може би перспективата господарят Интеф да бъде прикован на градската порта не бе по вкуса му.

Все пак той показа известно раздразнение и заяви, че правосъдието е било измамено, но през цялото време тайно поглеждаше към списъка на съкровищата. Дори когато Танус призна вината си за бягството на затворника, вниманието му бе привлечено от друго.

— Виновен е капитанът на стражата, а той вече бе достатъчно наказан от отровната чаша, поднесена му от Интеф. Ти си изпратил галери и войска да преследват беглеца. Сторил си всичко, което се очаква от теб, господарю Хараб. Остава само да изпълниш присъдата над другите престъпници.