Речният бог (Книга втора) - Смит Уилбур - Страница 10

— Наистина не вярвах. — Фараонът изгледа с неприкрита тъга своя велик владетел. — Цял живот съм ти имал вяра за всичко, а ти ми се подигра.

— Велики Египте, изслушай ме! — замоли го с жален глас господарят Интеф, но царят се обърна на другата страна.

— Слушах те достатъчно. — И даде знак на Танус. — Нека хората ти го пазят, но се дръжте с него, както подобава с истински благородник, защото вината му не е доказана напълно.

Фараонът трябваше да се обърне и към множеството, което през цялото време беше ням свидетел на грозните сцени насред храма.

— Свидетели сме на необичайни събития. Засега обаче ще отложа своята присъда, тъй като трябва да видя какви доказателства ще ми предложи робът Таита. Народът на Тива ще се събере отново, за да чуе решението ми, тук, на същото място, утре по обяд. Казах.

През главния вход се озовахме в залата за аудиенции на великия владетел. На прага фараонът се спря за малко, за да си почине. Раната от меча на Расфер не беше сериозна, но за всеки случай му бях направил превръзка през рамо.

Фараонът бавно огледа залата. В отсрещния ъгъл стоеше тронът на великия владетел. Издялан от масивен алабастър, той беше не по-малко внушителен от царския в Елефантина. Вие оките стени на залата бяха измазани с глина и върху тях бях изписал едни от най-забележителните си фрески. Благодарение на художническите ми дарби просторната зала се беше превърнала в градина на чудесата. Бях я нарисувал още по времето, когато принадлежа на господаря Интеф, но сега се изпълних с такова удоволствие, сякаш ги виждах за пръв път.

Според мен, дори да не бях сътворил нищо друго през живота си, само с тези си произведения заслужавах да бъда определен като най-значителния египетски художник за всички времена. Беше тъжно, че именно аз, техният автор, сега щях да ги унищожа. Това беше единственото, което можеше да помрачи донякъде радостта ми от този велик ден.

Фараонът ме последва вътре в залата. Сега можехме да не се съобразяваме с протокола и той се държеше досущ като малко дете, на което са му обещали да види някакво чудо. От нетърпение едва не се спъна в краката ми, а зад него и цялата му свита царедворци, които се блъскаха кой да излезе по-напред.

Застанахме пред стената зад трона, точно срещу картината, изобразяваща бога на слънцето Амон Ра. При цялото си вълнение фараонът пак беше като стъписан пред изяществото на творбата ми и трябваше да го изчакам да й се налюбува.

Зад нас залата се изпълни с царедворци, войници и големци, да не говорим за дългата върволица от царски съпруги и наложнички, които по-скоро биха се лишили от скъпоценния си грим, отколкото от възможността да видят с очите си знаменателното събитие, което се очакваше всеки момент да се случи. Естествено господарката ми стоеше най-отпред. Танус вървеше само на крачка след фараона. Той и подчинените му гвардейци отдавна бяха отнели функциите на царската стража.

Царят се обърна към младия мъж:

— Доведи господаря Интеф отпред!

Под ръка с Кратас, който се отнасяше към него с хладна почтителност, Интеф застана с лице срещу стената. За всеки случай пазачът му застана между него и фараона и извади меча от ножницата си.

— Можеш да започваш, Таита — нареди ми фараонът.

Пред погледа на всички измерих точно трийсет крачки от далечния ъгъл и отбелязах мястото с парчето тебешир, което си бях взел за целта.

— Зад тази стена се намират покоите на великия владетел — обясних аз. — Но при последните промени в двореца бяха направени някои нововъведения. Господарят Интеф винаги е обичал богатството му да му е под ръка.

— Голям си бъбривец, Таита — отбеляза фараонът, на когото не му се слушаха лекции по дворцова архитектура. — Побързай! Изгарям от нетърпение да видя какво ще ми покажеш.

— Да дойдат зидарите! — извиках аз и мигом от множеството излязоха няколко здравеняци, които небрежно хвърлиха торбите с инструментите си в краката ми. Работата им беше да строят гробницата на фараона, но специално за случая ги бях извикал отсам реката. Белият прах в косите им им придаваше зрялост и мъдрост, каквато повечето от тях изобщо не притежаваха.

Върху глинената мазилка очертах нещо като правоъгълник. Отстъпих и се обърнах към главния зидар:

— И по-полека! Пазете фреските колкото можете, че като тях другаде няма да намерите.

Те обаче не обърнаха кой знае какво внимание на предупреждението ми и като грабнаха дървените чукове и кремъчните длета, се нахвърлиха върху стената, сякаш от това зависеше животът им. Скоро мраморният под наоколо се покри с парчета мазилка. Залата се изпълни с такъв прахоляк, че повечето дами закриха носове с шаловете си.

Постепенно под дебелия пласт глина се показаха каменните блокове. Изведнъж фараонът учудено извика и без да се плаши от мазилката, която всеки момент можеше да се изсипе върху главата му, надникна в отвора, който зидарите бяха направили в стената. Точно с размерите на контурите, които бях очертал, между другите блокове вертикално се издигаше един с цвят, различен от този на останалите.

— Тук има скрита врата — възкликна фараонът. — Да се отвори веднага!

Като чуха заповедта му, зидарите се заеха незабавно със запечатаната врата. Имаха известни затруднения да отместят ключовия камък, но после всичко беше лесно. В стената зейна черна дупка и фараонът, който вече лично направляваше работата им, нареди да бъдат донесени факли.

— Цялото пространство зад стената представлява скрито помещение — обяснявах му аз, докато чакахме факлите. — Лично съм го строил по заповед на господаря Интеф.

Когато факлите бяха донесени, Танус запали една и освети в мрачния тунел. Фараонът мина пръв, а веднага след него ние с Танус.

От доста време не бях влизал в съкровищницата и сега се оглеждах с не по-малко любопитство от останалите. Нищо не се беше променило. Сандъчетата и буретата от кедрово и акациево дърво си бяха по местата. Посочих на царя онези, които щяха да представляват по-голям интерес за него, и той веднага нареди да ги извадят на светло в тройната зала.

— Ще са нужни доста яки мъже — отбелязах сухо аз. — Сандъците са доста тежки.

За всеки от тях беше нужна силата на трима гвардейци, които и така едва-едва успяха да ги пренесат.

— Никога не съм виждал тези сандъци — запротестира господарят Интеф, щом от съкровищната беше изваден първият и войниците го оставиха пред трона му. — Никога не съм знаел, че зад стената има скрито помещение. Сигурно е било построено от предшественика ми, който е прибрал сандъците вътре.

— Твое Величество, обърни внимание на печата върху капака — посочих аз на царя, който се наведе да огледа отблизо глинената плочка.

— Чий е този печат според теб? — попита той.

— Обърни внимание и на пръстена върху левия показалец на великия владетел — прошепнах му. — Ще бъде ли твърде нахално, ако посъветвам Твое Величество да сравни пръстена с печата върху сандъка?

— Господарю Интеф, би ли ми услужил за малко с пръстена си? — уж любезно се обърна фараонът, а великият владетел бързо скри ръката си зад гърба.

— Уви, велики Египте, не съм свалял този пръстен от двайсет години. Пръстът ми се е разширил и сега ми е невъзможно да го изхлузя.

— Господарю Танус — рече царят. — Вземи меча си и отсечи пръста на господаря Интеф заедно с пръстена.

При тази заповед по лицето на Танус се изписа жестока усмивка и той пристъпи, изваждайки меча си от ножницата.

— А може и да се заблуждавам — изрече господарят Интеф и без особени затруднения свали пръстена. Танус го пое от ръката му и като коленичи пред фараона, тържествено му го връчи.

Той се наведе над сандъка и внимателно сравни печата върху капака с изображението върху пръстена. Когато се изправи, беше почервенял от гняв.

— Съвпадат. Печатът е бил ударен с твоя пръстен, господарю Интеф.

Великият владетел мълчеше. Беше скръстил ръце и гледаше пред себе си с каменно лице.

— Строшете печата! Отворете сандъка! — заповяда фараонът и с един удар на меча си Танус откърти глинената плочка и разби сандъка.