Речният бог (Книга първа) - Смит Уилбур - Страница 72

Зададе същите три въпроса и след като и този разбойник му отвърна с мълчание, Танус кимна отново. Този път палачът не прецени добре удара си и осъденият се строполи върху камъните с врат, разсечен само наполовина. Още три пъти трябваше да замахне войникът, за да си свърши работата докрай и по стълбите към олтара да се заудря и тази глава.

И така, по нареждане на Танус бяха отсечени двадесет и три глави. Броих ги, за да се развличам от скуката и за да се боря с онова нелепо чувство на състрадание към осъдените, което кой знае защо ме обхващаше при всеки удар на палача. Най-накрая един от разбойниците проговори. Беше млад, същинско момче. С тъничкия си гласец той отговори на въпросите, преди още Танус да му ги е задал — толкова се страхуваше да не последва другарите си.

— Казвам се Хюи. От братството на Басти Жестокия съм. Зная всичките му скривалища и мога да ви заведа до тях.

Танус се усмихна и направи знак момчето да бъде отведено вън от храма.

— Внимавайте с него — предупреди той хората си. — Вече е на служба при Сините крокодили и трябва да се държите с него като със свой боен другар.

След като един от тях вече беше изменил на клетвата си, останалите станаха по-словоохотливи. Имаше и някои, които продължаваха да мълчат, други дори нависоко проклинаха Танус или предизвикателно му се смееха в лицето. Така и се разделяха с живота, горди пред меча на палача, който безмилостно отнасяше напразната им надменност в Отвъдното.

Не можех да не изпитам възхищение пред тези, които след цял живот, прекаран в злини и безчестие, намираха сили поне да умрат с достойнство. Те се смееха на смъртта. Знаех, че никога не бих могъл да покажа такава смелост. Ако аз бях изправен пред подобен избор, сигурен съм, че щях да постъпя като онези, слабохарактерните, които отговаряха на въпросите, за да отърват кожата.

— Аз съм от братството на Ур — признаваше един.

— Аз съм от братството на Маа-Ен-Теф, който командва по западния бряг на реката чак до Ел Харга — говореше друг.

Вече имаше кой да ни заведе до тайните крепости на всеки от останалите деветима главатари. А пирамидата от отсечените глави на онези, които до смъртта си продължаваха да упорстват, растеше.

С Танус дълго мислихме как да постъпим с разбойническите главатари, които бяхме заловили, както и с онези Свраки, които бяха пристъпили клетвата си и ние уж бяхме приели в редиците си.

Знаехме, че Свраките имат влияние из всички обществени среди в Египет и че в цялата страна няма място, където те да не са способни да достигнат. За никой затвор не можехме да сме сигурни, че Ах-Сет и кучетата му няма да проникнат отвъд дебелите му стени. С подкуп или сила те все щяха да освободят събратята си, а ако не успеят, лесно щяха да им затворят устата я с отрова, я по друг начин. Ах-Сет беше като октопод, чиято глава стои скрита от всеки, но чиито пипала достигат до всички нишки на властта, до всички брънки на обществения живот.

Тогава се сетих отново за своя приятел Тиамат, търговеца от Сафага.

Вече като войскова част, а не като керван с робини, Сините крокодили се завърнаха в пристанището на Червено море. Пътуването ни отне двойно по-малко време, отколкото ни беше нужно, за да стигнем Галала. Пленниците ни бяха натоварени на една от Тиаматовите лодки, която незабавно отплава към арабския бряг. Точно срещу него, на малкото островче Джез Бакан, Тиамат имаше имение, в което пазеше робите си, преди да ги пусне на пазара в Египет, и където естествено разполагаше със собствена охрана. Около острова гъмжеше от кръвожадните сини акули. Той ни увери, че досега никога не се е случвало някой беглец да излъже едновременно и пазачите, и акулите.

Само един от пленниците не беше откаран на острова. Това бе Хюи от братството на Басти Жестокия, който пръв проговори в оазиса. По време на похода ни към морето Танус държеше момчето постоянно при себе си и упражняваше върху него цялата си притегателна сила. Когато пристигнахме в Сафага, то вече му беше като роб. Тази невероятна способност на младия мъж да си спечелва предаността на всеки, дори на бившите си врагове, винаги ме е удивлявала. Сигурен бях, че момчето, тъй както се беше изплашило от екзекуцията, тъй занапред би жертвало живота си за приятеля ми.

Като омагьосан от Танус, подробно ни разказа всичко за братството, на което навремето бе дал кръвна клетва. Приятелят ми го разпитваше, а аз слушах и записвах всичко с четчицата си върху папируса.

Така научихме, че крепостта на Басти Жестокия се намира насред ужасната пустиня Гебел-Ум-Бахари на върха на малко плато и че стръмните скали я правят непристъпна отвсякъде. Така скрита и защитена от всички, крепостта била само на два дни път от източния бряг на Нил и всички търговски пътища, които следват реката. Наистина прекрасно гнезденце за такъв кръвожаден хищник.

— До върха има една-единствена пътека, изсечена в скалите като стълба — обясни ни Хюи. — Толкова е тясна, че по нея двама души не могат да се разминат.

— И няма никакъв друг път? — зачуди се Танус, но момчето съучастнически се усмихна и докосна с пръст с носа си, за да ни покаже, че това, което сега ще чуем, малко хора го знаят дори сред разбойниците.

— Има и друг път. Аз самият често съм го използвал, за да не ме види някой как напускам поста си и слизам от планината. Ходех при любимата си, а Басти щеше да ме убие, ако разбереше. Пътят е доста стръмен и опасен, но за дузина добри катерачи е напълно възможно да се изкачат на скалите и да прикриват останалите, които ще ги последват по пътеката. Ще ти го покажа, Ах-Хор.

За пръв път чувах това име. Ах-Хор, сиреч братът на великия бог Хор. Това прилягаше на Танус. Разбира се, нито Хюи, нито останалите можеха да знаят истинската самоличност на приятеля ми. Но за тях той бе някакво божество. Беше красив като бог, беше силен като бог, а насред сражението бе призовал самия Хор за помощ. За всички беше повече от ясно, че Танус е брат на Хор.

Ах-Хор! Име, което цял Египет щеше да научи. Щеше да се носи от връх на връх, от кръстопът на кръстопът, от лодка на лодка, от град на град, от царство в царство… Около него щяха да се раждат легенди, а подвизите на героя щяха да се разказват от всеки и всеки щеше да добавя по нещичко от себе си към тях.

Ах-Хор щеше да се превърне в могъщия воин, който се появява навсякъде, където имат нужда от него, изпратен от брат си Хор да продължи вечната борба със злото. Героят, който трябваше да унищожи Ах-Сет, властелина на разбойниците.

Ах-Хор! Колко често жителите на Египет щяха да повтарят това име с надежда.

Но всичко това беше в бъдещето, а засега ние седяхме в двора на търговеца Тиамат и разговаряхме. Знаех, че Танус изгаря от нетърпение отново да поведе на поход войниците си, този път в пустинята Гебел-Ум-Бахари — срещу Басти. Знаех как кръвта му кипи от омраза и коя беше причината за тези смъртна ненавист. Не ставаше дума само за това, че Басти е най-могъщият и най-жестокият от всички разбойнически главатари. Имаше нещо повече. Той имаше лични сметки за разчистване.

От мен беше научил, че именно Басти е бил оръжието, което Ах-Сет е използвал, за да унищожи богатствата на баща му Пианки, господаря Хараб.

— Ще те заведа до крепостта — обещаваше Хюи. — Ще предам Басти в ръцете ти.

Танус не отговори. Седеше в мрака, обмисляйки своето отмъщение. А ние слушахме славея, който се обаждаше от другия край на градината. Песента му бе чужда на насилието, което ни обграждаше и не ни оставяше дори и в съня ни. Най-накрая Танус въздъхна и пусна Хюи да си върви.

— Ти постъпи добре, момчето ми — рече му той. — Изпълни обещанието си и ще ти се отблагодаря, както подобава.

Хюи се просна в краката му, сякаш той беше някакво божество, и приятелят ми гневно го срита с крак, за да се изправи.

— Стига с тия глупости. Хайде, бягай!

Това неочаквано обожествяване дразнеше младия мъж. Не че бе скромен или без излишно честолюбие, но поне мислеше прагматично и не си правеше илюзии относно човешката си същност; никога не се е стремил да става фараон или божество, пък и никога не е изисквал от околните да му се кланят заради неща, които не притежава.