Речният бог (Книга първа) - Смит Уилбур - Страница 45

— Танус е жив и здрав — опитах се да я утеша. — Той е млад и силен и ще живее поне още петдесет години. Обича те силно и се е заклел да те мака, ако ще и до края на света. А фараонът е един старец, който няма да живее вечно…

Тя се надигна на лакти и рязко ме прекъсна:

— Аз съм жена на Танус и никой друг не може да ме притежава. По-скоро бих умряла.

— Всички ние някога ще умрем, господарке — отговорих й, колкото да кажа нещо. Ако можех поне първите няколко дни да я предпазя от опасните й хрумвания, по-нататък все щях да наредя нещо. Но тя ме познаваше твърде добре, за да ме остави да я подведа.

— Не говори, Таита, сладките ти думи с нищо няма да помогнат. Аз ще се самоубия. Заповядвам ти да ми приготвиш отрова, която да изпия.

— Но, господарке, та аз никога не съм бил вещ в отровителството — опитах се да се измъкна, но напразно.

— Помня колко често си използвал отрова да съкратиш страданията на болните си животинки. Забравил ли си за старото куче, ушите на което бяха покрити с циреи, или за опитомената си газела, която един леопард беше наранил неизлечимо? Тогава казваше, че отровата действа съвсем безболезнено и било като че ли заспиваш дълбок сън. Е, и аз искам да заспя така дълбоко, тялото ми да бъде балсамирано и да се събудя чак на другия свят, където ще дочакам Танус.

Явно трябваше да се хвана за друга сламка:

— А за мен не помисли ли, господарке? Та ти се възползва от услугите ми един-единствен ден и вече искаш да ме захвърлиш на произвола. Как така ще ме изоставиш? Какво ще стане с мен, ако ти си отидеш? Нямаш ли поне малко милост?

Тя не ми отговори веднага и дори за миг си помислих, че наистина съм я трогнал. Но само след миг се отърси от досадното си съчувствие и с присъщото си безочие ми заяви:

— Ще се оправиш, Таита, мога да съм спокойна за теб. Ти винаги си се оправял. Баща ми много ще се радва да те прибере обратно при себе си.

— Моля те, детенце — за последно се опитах да я склоня, напомняйки й детските години, — нека поговорим за това утре сутринта. Утрото е по-мъдро от вечерта.

— Напротив, всичко ще си бъде съвсем същото — възрази ми тя. — Танус пак ще е далеч от мен, а този сбръчкан старец цяла нощ ще ми прави разни ужасни неща.

Без да се усеща, тя се беше развикала толкова силно, че нищо чудно всички останали обитатели на покоите да са я чули. За щастие повечето от тях бяха на пиршеството, но на мен ми настръхна косата при мисълта фараонът да разбере какво се е говорело за него.

Господарката ми вече изпадаше в истерия:

— Приготви ми отровата сега, веднага, пред мен. Заповядвам ти. Да не си дръзнал да не ми се подчиниш!

Това вече нямаше как да не са го чули и пазачите на входа, заради което реших, че ще е най-добре да прекратя спора.

— Добре, господарке. Ще го направя. Само трябва да донеса билките и праховете от стаята си.

Когато се върнах със сандъчето си, я заварих да обикаля нервно из стаята. Лицето й беше надянало трагична маска, от която блестяха отчаяните и очи.

— Наблюдавам те. Не си мисли, че ще успееш да ми скроиш някакъв номер — предупреди ме тя, докато аз преливах течността от червеното шишенце. Понеже место беше наблюдавала тези ми движения, господарката ми можеше само по цвета да прецени дали дозата е смъртоносна или не.

Най-сетне й поднесох купата. Тя изобщо не се изплаши, когато я пое в ръце, а само за миг откъсна поглед от нея, за да ме целуне по бузата.

— Ти винаги си ми бил едновременно баща и любящ брат. Благодаря ти и за последната добрина, която стори за мен. Обичам те, Таита, и знам, че ще ми липсваш.

Лострис надигна с две ръце купата, сякаш вдигаше наздравица за някого.

— Танус, скъпи мой — възкликна тя, — никога няма да ме отнемат от теб. Двамата ще се съберем отново в Отвъдното.

Изпи течността на един дъх и захвърли празния съд върху пода. След което, въздишайки дълбоко, се излегна върху постелята.

— Ела, седни при мен. Страхувам се да умра сама.

На празен стомах приспивателното й подейства почти мигновено. Тя имаше време само да се обърне към мен и да ми прошепне:

— Кажи още веднъж на Танус колко го обичах. До самите двери на смъртта, че и повече.

Очите й се затвориха и тя склопи очи.

Застина неподвижно и лицето й пребледня като на истински мъртвец. За миг дори се уплаших да не съм сбъркал дозата червен шепен, с който в последния момент подмених смъртоносния татул. Затова бързо извадих малкото си бронзово огледалце и го поднесох пред устните й. За щастие повърхността се запоти, което показваше, че господарката ми не е престанала да диша. Завих я внимателно с надеждата на сутринта тя да се примири, че е още жива, и да ми прости заблудата.

В същия миг на вратата силно се потропа и от преддверието се дочу властният глас на Атон, дворцовия управител, който искаше позволение да влезе. И той беше евнух като мен, заради което винаги съм знаел, че мога да разчитам на него. Затичах се да го посрещна.

— Таита, дошъл съм да отведа младата ти господарка в царската постеля — рече ми той с пискливия си гласец, който никак не подхождаше на огромното му туловище. Атон беше от онези, които ги кастрират, преди още да са навлезли в пубертета. — Тя готова ли е?

— Уви, стана лоша работа. — И вместо да му обяснявам, направо го пуснах в стаята да види с очите си заспалата Лострис.

Като я видя, той едва не припадна от ужас.

— Ами сега какво ще кажа на фараона? — завайка се Атон. — Той ще нареди да ме пребият. А, не, няма аз да се явявам пред него. Ти отговаряш за жена му. Ти трябва да понесеш гнева му.

Не че си умирах от желание да разговарям с господаря, но Атон беше изплашен, а аз поне можех да разчитам на това, че съм лекар, за да избегна някои неприятности. Затова неохотно се съгласих да го придружа до царските покои. Само трябваше да се уверя, преди да напусна стаята на господарката си, че за нея ще се грижи една от по-старите робини, на която можеше да се разчита.

Фараонът си беше свалил короната и перуката. Главата му беше толкова гладко избръсната, че изглеждаше плешива, а с белия си цвят напомняше щраусово яйце. Аз самият бях изумен от гледката, та си представям как би реагирала господарката ми. Съмнявам се, че точно това би й харесало у съпруга й.

Но и царят не беше по-малко изненадан, като ме видя. Двамата се изгледахме доста продължително, преди да се сетя, че трябва да се просна в краката му.

— Какво има, робе Таита? Доколкото си спомням, бях пратил да повикат другиго…

— Милостиви фараоне, позволи ми от името на господарката Лострис да те помоля за разбиране и снизхождение… — и преминах в най-обстойно изложение в какво тежко състояние е изпаднала господарката, вмъквайки тук-там по някой сложен медицински термин, с който да впечатля фараона. В това време Атон стоеше до мен и на всяко мое изречение кимаше с глава, за да потвърди казаното.

Предполагам, че пред някой по-млад и по-напорист съпруг подобен номер никога не би минал. Той щеше да ни изхвърли и двамата с Атон и без да губи ценното си време, би се заловил за работа. Но Мамос вече не беше в първа младост. Пък и би било невъзможно да се изброят всичките хубавици, минали през леглото му за тези тридесет години. Хванеха ли се за ръце, те навярно биха обиколили цялата Тива, пък защо не и на няколко пъти.

— Ваше Величество — най-сетне прекъсна обясненията ми Атон, — мога да доведа друга компаньонка за през нощта. Може би малката хуритка, която така добре си използва…

— Не, не — махна с ръка царят. — Няма защо да се тревожим. Когато детето се оправи, ще имаме достатъчно време да се позабавляваме. Сега ни остави. Иска ми се с този лекар… с този роб, да пообсъдя някои въпроси.

Щом останахме насаме, той надигна ризата си, за да ми покаже щръкналия си корем.

— На какво, мислиш, се дължи това, докторе?

По кожата му имаше някакъв обрив, който аз внимателно огледах. Според мен той се дължеше на заразяване с трихофития. Уви, въпреки горещия ни климат, някои от царските съпруги нямаха навика да се мият често, а съм забелязал, че въпросната неприятна зараза е резултат от лошата хигиена. Най-вероятно фараонът я бе прихванал от някоя от наложничките си.