Речният бог (Книга първа) - Смит Уилбур - Страница 39

— Как искаш да се боря срещу един фараон, срещу един бог? — спокойно изрече Танус. — Пред него съм се клел във вярност, а боговете са недостижими като слънцето и никой смъртен не може да им се опълчи.

— Като владетел той не заслужава с нищо твоята вярност. Ти самият го каза в обръщението си към него. Това е един слабохарактерен, дърт пъзльо, който не успя да опази целостта на Та-Мери и я превърна в море от кръв и нещастия.

— А като бог? — държеше на своето Танус, но по тона му можеше да се съди, че всъщност въпросът не го интересува особено. И все пак като всеки войник, и той беше дълбоко религиозен и богобоязлив.

— Като бог ли? — изсмях се аз. — Ти самият държиш в ръката си много повече от божественото, отколкото той в тлъстото си, изнежено тяло.

— Тогава какво ми предлагаш? — равнодушно попита той. — Какво очакваш от мен да направя?

Поех дълбоко дъх и се престраших:

— Твоите войници до един ще те последват навсякъде, където ги поведеш, дори и в смъртта. Народът те почита заради смелостта и честността ти… — речта ми секна насред изречението, защото като гледах безизразното му лице, имах чувството, че думите ми са като глас в пустиня.

Мина известно време, преди той да наруши настъпилото мълчание:

— Защо спря? Продължавай! Кажи си каквото имаш да кажеш.

— Танус, ти ще бъдеш най-благородният фараон, който Та-Мери, нашата татковина, е познала през хилядолетната си история. Заедно с господарката Лострис на трона до теб ще върнеш на тази страна и този народ изгубеното величие. Повикай своите дружини, поведи ги към двореца, където недостойният фараон те чака уязвим и беззащитен. До сутринта вече ще владееш Горен Египет. До една година ще разгромиш и узурпатора и ще обединиш двете царства. — Бях скочил на крака и го гледах право в очите. — Танус, господарю Хараб, твоята съдба и тази на жената, която обичаш, те очакват. Грабни ги веднъж завинаги в силните си ръце като истински боец!

— Да, това наистина са ръце на боец. — Простря ги той пред себе си. — Ръце, които са се сражавали за родната земя и са защитавали законния й владетел. Правиш ми лоша услуга, приятелю. Това не са ръце на предател. Нито пък имам сърце на богохулник, който ще иска да свали и да унищожи един бог, за да заеме мястото му в пантеона.

Не можах да прикрия разочарованието си:

— Та ти ще бъдеш най-великият фараон за последните петстотин години. А пък ако толкова се страхуваш да се обожествиш, не си длъжен да го направиш. Но, умолявам те, вслушай се в думите ми! Само в теб се крие спасението на цял Египет, както и на жената, която и двамата обичаме!

— Мислиш, че Лострис ще обича един предател по същия начин, по който е обичала войника и родолюбеца? Аз поне не го мисля — поклати той глава.

— Тя ще те обича, независимо от… — понечих да му отговоря, но той ме прекъсна.

— Не можеш да ме убедиш. Тя е жена на честта. Като предател и престъпник аз ще загубя нейното уважение. И което е по-важно, аз самият повече не бих изпитвал уважение към себе си и никога не бих усетил истински сладостите на любовта. Ако държиш на нашата дружба, просто не говори повече за това. Никога няма да посегна към двойната корона. Нека Хор чуе клетвата ми и ако някога я престъпя, да се отвърне завинаги от мен, смъртния.

С това въпросът приключи. Можех да съм сигурен, защото познавах твърде добре това избухливо и неразумно момче, което толкова много обичах. Той никога не се заричаше току-тъй и никога не би престъпил думата си.

— И тогава какво смяташ да правиш, след като си толкова упорит? Щом не щеш и да чуеш какво ти говоря. Сам ли искаш да се изправиш срещу всички? Кога помъдря толкова, че вече нямаш нужда от съветите ми?

— Винаги бих се вслушал в твоите съвети, ако те са достатъчно мъдри и обмислени — каза ми той и ме придърпа при себе си. — Хайде, Таита, ти ще ни помогнеш. С Лострис имаме нужда от теб. Не ни изоставяй. Помогни ни да открием почтен изход.

— Страхувам се, че такъв няма — въздъхнах аз. Толкова бях объркан и развълнуван, че се чувствах като пречупен клон, попаднал насред водната стихия. — Но ако не желаеш да се провъзгласиш за фараон, то тогава трябва да напуснеш страната. Ще вземеш Лострис със себе си и ще избягате.

При тези ми думи той ме изгледа неразбиращо.

— Да напусна Египет? Нали не говориш сериозно. Та аз съм роден тук, целия си живот съм прекарал по тези места. Това е моят свят и аз не мога да го напусна. Нито пък Лострис.

— Не, не! — опитах се да го успокоя. — Друго имах предвид. Египет има и друг фараон. И той се нуждае от смели и честни войници. Ти имаш какво да му предложиш. Името ти се знае из цял Долен Египет, също както и тук, в Карнак. Само качи Лострис на галерата си и отплавайте на север. Никой не би могъл да ви настигне. С помощта на течението и при този вятър за десетина дни ще успееш да достигнеш Мемфис. Ще се представиш на червения фараон и ще му се закълнеш във…

— Ето че пак искаш да ме превърнеш в предател — отново ме прекъсна той. — Да се закълна във вярност на узурпатора, така ли? Ами клетвата ми пред Мамос? Според теб тя нищо ли не значи? Какъв човек ще съм аз, ако започна да се кълна във вярност пред всеки цар или изменник? Клетвата не е нещо, от което можеш да се отметнеш току-така; нито пък можеш да търгуваш с нея. Тя ти остава за цял живот, Таита. А аз вече съм се клел пред истинския фараон, пред Мамос.

— Но същият този истински фараон сега смята да се ожени за любимата ти, а теб да обеси — трябваше да му напомня и той леко потръпна при думите ми.

— Прав си, разбира се. Не трябва да оставаме в Карнак. Но не мога да се превърна в изменник и да наруша свещената си клетва, като грабна оръжието срещу фараона.

— Чувството ти за воинска чест е доста сложна работа — отвърнах му леко подигравателно, — която умът ми явно не може да разбере. Само дето имам неприятното чувство, че накрая ще ни отведе всички в гроба. Досега само ми говориш какво няма да направиш. Няма ли да ми кажеш най-сетне какво ще направиш, за да спасиш себе си и господарката Лострис от незавидната й участ.

— Да, приятелю, наистина имаш право да ми се сърдиш. Аз самият те попитах за съвет. А сега, когато ти ми отговори честно и откровено, се нахвърлих върху теб, сякаш ми желаеш злото. Моля те да бъдеш търпелив с мен. Още малко време ще ти трябва да ме понасяш.

Танус скочи на крака и започна да се разхожда неспокойно като леопард. Говореше си нещо, клатеше глава и размахваше гневно юмруци, сякаш се опитваше да сплаши въображаем противник. Най-накрая се спря пред мен.

— Не съм готов да стана предател, но с мъка на сърцето ще трябва да приема ролята на страхливеца. Ако Лострис се съгласи да ме придружи, но само ако тя се съгласи, ще избягаме. Ще я отведа далеч от земята, която и двамата толкова обичаме.

— Къде ще отидете?

— Лострис никога не би се разделила с великата река. Тя е не само живот за нея, но и нейна богиня. Ще останем при Хапи, реката. Затова пред нас стои една-единствена възможност — той вдигна високо дясната си ръка, за да я огрее лунната светлина, и посочи на юг. — Ще поемем срещу течението на Нил към недрата на Африка. Ще стигнем страната Куш, дори по-далеч. Ще прекосим речните прагове и ще се скрием сред пустошта, в която никога не е стъпвал кракът на цивилизования човек. И с помощта на боговете ще се опитаме да изградим една нова, наша си Та-Мери.

— Кого смяташ да вземеш със себе си?

— Кратас естествено, както и всеки друг, който е решен да се впусне в подобно приключение. Ще говоря с хората си още тази нощ и ще ги оставя да избират. Пет галери ще са ми предостатъчни, ако набера необходимия екипаж за тях. Трябва да сме готови да отплаваме преди зазоряване. Ще изведеш ли вместо мен Лострис от некропола?

— Ами аз? — тихичко попитах. — Ще ме вземеш ли и мен със себе си?

— Теб ли? — засмя се той. След като вече беше взел решение, веселото му настроение се беше възвърнало. — А ти готов ли си наистина да изоставиш китната си градинка и прашните си свитъци? Няма ли да ти се прииска да напишеш още някоя пиеса или да построиш още някой храм? Пътят ще е труден, а животът — тежък. Наистина ли желаеш да дойдеш с нас, Таита?