Речният бог (Книга първа) - Смит Уилбур - Страница 28

Едва смогна да вдигне ръце към Танус в знак, че се предава. Но той беше заслепен от ярост, а и ревът на публиката го влудяваше още повече. Застана над Расфер и като сграбчи меча с две ръце, го вдигна високо над главата си. Видът му в този миг бе страшен. Кръвта от раната на челото се стичаше по лицето му и на светлината то изглеждаше като демонична маска. Гърдите му плуваха в пот и кръв, а дрехите му бяха изпръскани в червено.

— Убий го! — ревеше тълпата. — Убий злото!

Върхът на Танусовия меч беше надвиснал застрашително над гърдите на Расфер. Аз самият бях замръзнал в трепетно очакване да видя как го забива в мерзавеца. Искрено желаех Танус да не се поколебае и да убие онзи, когото мразех повече от всички. Боговете са ми свидетели, че имах право да искам смъртта му, защото това беше чудовището, което ме беше кастрирало, и не можех да не търся възмездие.

Но напразно. Явно не съм познавал достатъчно добре приятеля си, за да си помисля, че ще посегне на невъоръжен противник. Яростта постепенно започна да го напуска. Той поклати глава, сякаш за да се овладее, и вместо да удари с меча си, само го допря до гърдите на противника си. Острият му връх проби кожата и сред гъстата козина на Расфер като някакъв скъпоценен камък бликна капчица кръв. След това Танус продължи с думите си от пиесата:

— Отсега си ти на силата ми подчинен и лишавам те от светлина. Цяла вечност ти ще бродиш сам из мрака. И никога не ще владееш вече над чистите и благородни сърца. Единствено крадеца и страхливеца ти позволявам да закриляш, разбойниците и мошениците, лъжците и убийците, грабителите на светите гробници и насилниците на благочестни жени, богохулниците и клетвопрестъпниците. Отсега нататък ти ще бъдеш бог на злото. Върви си и носи със себе си проклятието на Хор и на възкръсналия му баща Озирис.

Вдигна меча си от гърдите на Расфер и демонстративно го захвърли настрани, с което да покаже презрението си към своя неприятел. Оръжието издрънча върху каменните плочи, а той нагази в течащите води на нашия Нил, за да наплиска и измие лицето си с вода. Откъсна парче плат от ленената си пола и набързо превърза раната върху челото си.

Хората на Расфер ме пуснаха и се завтекоха да помагат на злощастния си началник. Изправиха го на крака и му помогнаха да се дотътри до края на сцената. Той едва пристъпваше и с нескончаемите си въздишки и стенания ми напомняше огромна, гнусна жаба. Отдалеч можеше да се види, че състоянието му е плачевно. Публиката го изпрати с възгласи на присмех и на нескрита омраза.

Аз се обърнах към господаря Интеф и успях да го уловя в мига, когато беше забравил всякаква предпазливост. Съмненията ми се потвърдиха. Той наистина беше решил да отмъсти както на Танус — да го убият на сцената, така и на Лострис — любимият й да загине пред очите й. Само един толкова коравосърдечен баща би наложил подобно наказание на непослушната си дъщеря.

Разочарованието, изписано върху лицето на господаря Интеф, ме радваше, тъй като не беше трудно да отгатна какво ще сполети Расфер след този му неуспех. Раните, които бе получил от Танус, щяха да му се сторят безобидни в сравнение с онова, което тепърва му предстоеше да изпита. Господарят ми не прощава на онези, които се провалят.

Танус още не можеше да си поеме дъх след жестоката схватка и затова преди да застане отново пред публиката, му беше нужно време да се поуспокои, за да продължи с монолога си, с който представлението щеше да завърши. Когато се обърна с лице към зрителите, всички замлъкнаха — гневът в очите му и кръвта по тялото му придаваха наистина величествен и страховит вид. Той протегна ръцете си нагоре и извика:

— Амон Ра, дай ми глас! Озирис, дари ме със силата на словото си!

Така беше прието всички оратори да започват своята реч.

— Дай му глас! Дари го със словото! — на свой ред се обади тълпата. Макар че повечето от тях все още бяха под въздействието на случилото се преди малко, всички вече бяха жадни за нещо ново.

Танус беше необикновена личност — човек на действието, но също и на думите и идеите. Не вярвам обаче той да отрече, че повечето от неговите идеи всъщност са му били подсказани от онзи жалък роб Таита. И все пак имаше значение и дали са се развили, а интелектът на младия мъж представляваше твърде плодородна почва.

Стигнеше ли се до пламенни речи, обръщенията на Танус към войниците му преди битка нямаха равни. Разбира се, не съм имал възможността да присъствам всеки път, когато той е говорил пред тях, но речите му са ми били предавани дума по дума от верния му другар и предан офицер Кратас. Много от тях съм записал върху отделни свитъци, защото мисля, че си струва да се запазят за бъдните поколения.

Танус винаги и с всеки е общувал свободно и имаше ценната способност да разговаря с обикновените люде като с равни. Често съм се чудел доколко това се дължи на прямотата и неподправената му честност. Мъжете му вярваха и никога не биха се поколебали да го последват — ако трябва и по пътя към смъртта.

Все още бях доста развълнуван от преживяното и размишлявах колко малко беше нужно на моя приятел да попадне в смъртоносния капан на господаря Интеф. И въпреки това изгарях от любопитство да чуя речта, която беше подготвил сам и без моите съвети. Да си призная, още му се сърдех, задето беше отклонил помощта ми. Освен това нямах представа как ще се възприеме монологът му и дали няма да се провали цялата пиеса. Тактът и чувството за мярка никога не са били сред качествата, с които Танус можеше да се похвали.

Фараонът премести жезъла и камшика пред гърдите си и леко кимна с глава, с което му даваше знак, че може да започва. Публиката беше застинала в очакване и повечето от зрителите надаваха ухо, за да не изпуснат и думичка от онова, което предстоеше да чуят.

— Говоря аз, Хор, сокологлавият — започна Танус.

Всички в един глас отвърнаха:

— Той е наистина, сокологлавият! Чуйте го!

— Ха-Ка-Птах! — Той използва старото название на Египет. Малко са онези, които знаят, че значението на думата е „храм на Птах“. — Говоря ви за тази древна страна, която ни беше дадена преди повече от десет хиляди години — още по времето, когато боговете бяха млади. Говоря ви за двете царства, които са едно неделимо цяло.

Фараонът кимна в знак на съгласие. Това беше обичайното обръщение, възприето както от светската, така и от религиозната власт, защото те не признаваха не само властта на узурпатора в Долното царство, но дори и самото му съществуване.

— О, Кемит! — този път Танус нарече Египет с друго име, което означаваше „Черната страна“ — заради цвета на калта, с която Нил заливаше всичко при годишните си разливи. — Говоря ви за тази страна, която е разделена и разкъсвана от междуособни войни; за страната, която кърви като рана и чиито съкровища потъват вдън земя.

При тези негови думи аз изпитах шок. Но и по лицата на останалите се изписа същото. Току-що Танус беше изрекъл на глас онова, за което никой не смееше да говори. Идваше ми да изскоча на сцената и да затворя с ръка устата му, преди да е продължил, ала бях неспособен да помръдна.

— О, Та-Мери! — „Възлюблена земя“ — още едно название, излязло от древността. Младежът добре беше запомнил уроците ми по история. — Говоря ви за престарелите и слаби генерали и адмирали, които са твърде нерешителни, за да възвърнат на царството земите, отнети му от узурпатора. Говоря ви за изкуфелите старци, които пропиляват неговите съкровища и леят кръвта на най-достойните младежи, сякаш е развалено вино.

На втория ред сред публиката Нембет, Великият лъв на Египет се изчерви и нервно заскуба брадата си. Останалите възрастни пълководци, които седяха наоколо, също се намръщиха и започнаха да се въртят неспокойно по местата си, а някои дори задрънчаха с мечовете в ножниците, за да изразят недоволството си. Само господарят Интеф се усмихваше, предоволен, че след като се беше спасил от клопката му, Танус сега сам си пъхаше главата в друга.

— Нашата Та-Мери е заобиколена от врагове, но синовете на благородниците предпочитат да си отсекат по някой пръст, вместо да хванат меча, за да я защитят.