Окото на тигъра - Смит Уилбур - Страница 71

Чъби отпи от уискито си и промърмори:

— Сто хиляди — тия сигурно са луди.

— Трябва да преровим внимателно трюма и каютите. Ако не го направим, долу ще остане цяло състояние.

— Даже и дреболиите, които не са толкова внушителни, колкото сребърните чинии, имат антикварна стойност — съгласи се Шери.

— Лошото е, че щом докоснеш нещо там, настъпва такава мъгла, че не можеш да си видиш даже и носа — изръмжа Чъби, а аз напълних повторно канчето му с хубавата напитка.

— Виж какво, Чъби, нали знаеш оная водна помпа с центрофугата, дето си е сложил Арни Андрюс при Залива на маймуните? — попитах го аз и Чъби кимна с глава.

— Дали ще ни я даде назаем? — Арни беше чичото на Чъби. Той имаше малка зеленчукова градина в южния край на Сейнт Мери.

— Може и да ни я даде — неуверено изрече Чъби. — Защо?

— Иска ми се да я използваме като драга — обясних аз и започнах да чертая върху пясъка между краката ми. — Ще сложим помпата на лодката и ще пуснем един дълъг маркуч до останките на кораба — ето така — направих дълбока черта с пръст. — После ще го пъхнем в трюма и ще го използваме като прахосмукачка, ще изсмуче всичките боклуци и ще ги изхвърли на повърхността…

— Ей, точно така ще направим — викна разпалено Анджело. — Когато помпата засмуче, можем да сложим един филтър и ще съберем всички дреболии.

— Точно така. През маркуча ще минат само най-дребните неща и боклуците — всичко по-едро и по-тежко ще остане долу.

Поговорихме си още около час, обсъждайки подробностите и уточненията по взетото вече решение. Чъби през цялото време се опитваше мъжествено да не дава никакви признаци на ентусиазъм, но накрая не можа да се въздържи.

— Може и да стане — промърмори той, което означаваше, че одобрява напълно плана ни.

— Ами тогава защо не вземеш да отидеш за помпата, какво ще кажеш? — Попитах го аз.

— Ще пийна още едно — започна да се мотае той и аз му подадох бутилката.

— Вземи я със себе си — предложих аз. — Няма да усетиш как ще стигнеш.

Той изпъшка и тръгна да си вземе палтото.

Шери и аз спахме до късно, тъй като през целия ден нямаше да правим нищо, и тайничко се радвахме при мисълта, че островът е изцяло на наше разположение. Знаехме, че Чъби и Анджело няма да се върнат преди обяд.

След като закусихме, прекосихме седловината между хълмовете и се спуснахме към брега. Играехме си в плитчините, а ревът на блъскащите се във външния риф вълни, придружен от виковете и смеховете ни, заглушаваше всякакви други звуци. Съвсем случайно вдигнах глава и видях малкия самолет, който се приближаваше откъм крайбрежния проток.

— Бягай! — извиках аз на Шери, а тя си мислеше, че се шегувам, докато не й посочих настоятелно към приближаващия се самолет.

— Тичай! Не трябва да ни видят! — викнах повторно и на нея вече всичко й стана ясно. Изскочихме голи от водата и се затичахме с пълни сили по пясъка.

Вече се чуваше бръмченето на самолетните двигатели и аз погледнах назад. Машината се спускаше ниско над най-южния връх на острова и завиваше към нас, носейки се край дългия безлюден плаж.

— По-бързо! — викнах към Шери, докато тя продължаваше да тича пред мен, тръскайки кичурите на тъмната си коса, разпиляна по вече добре загорелия й гръб, и поклащайки хубавото си задниче и дългите бедра.

Погледнах назад към насочващия се право към нас самолет и макар че бе все още на една миля, успях да забележа, че е двумоторен. Докато го следях с поглед, той се спусна още по-ниско към широката ивица от белоснежни коралови пясъци.

Грабнахме захвърлените си дрехи, без да се спираме, и пробягахме с пълна скорост последните няколко ярда до палмовата горичка. Стигнахме до купчина от повалено палмово дърво и начупени от бурята клони. Тук можехме да се скрием добре. Дръпнах Шери за ръката и я съборих на земята.

Промъкнахме се в закритието от натрошени клони и легнахме един до друг, дишайки тежко след тичането по брега.

Сега вече се уверих, че машината е двумоторна „Чесна“. Тя се носеше над брега и премина наблизо до скривалището ни на около двайсет фута над повърхността на водата.

Корпусът й бе боядисан в яркожълто и украсен с името „Африк Еър“. Разпознах самолета. Бях го виждал вече няколко пъти на летището на Сейнт Мери — обикновено докарваше или пък качваше групи от богати туристи. Знаех, че „Африк Еър“ е чартърна компания със седалище на континента и че машината й се наема по тарифа в зависимост от изминатите мили. Не можех да си обясня кой е наел самолета за пътуване дотук.

В кабината седяха двама души, пилотът и още един човек, а докато префучаваха край нас, лицата им бяха извърнати към горичката. Но бяха прекалено далеч, за да различа лицата им, и не бях сигурен дали познавам някой от двамата. Единственото сигурно нещо бе, че и двамата бяха бели.

Чесната зави рязко над лагуната и насочвайки едното си крило право към бистрата вода отдолу, се обърна и започна ново спускане към брега.

Втория път мина толкова наблизо, че за миг успях да зърна добре лицето на пътника, когато той надникна надолу към палмовата горичка. Стори ми се, че го познах, но не бях съвсем сигурен.

Чесната после възви, издигайки се бавно, и се насочи към материка. Отдалечаващата се машина пое уверено назад, сякаш някой беше си свършил добре работата и бе постигнал целта си.

Двамата с Шери се измъкнахме от скривалището си и се изправихме, за да изчистим от мокрите си тела полепналия пясък.

— Мислиш ли, че са ни видели? — плахо попита тя.

— Няма начин да не са ни видели, след като задникът ти блести като слънчево зайче.

— Може да са ни взели за някои местни рибари.

Погледнах към нея, но не към лицето й, и се ухилих:

— Рибари ли? С тия големи хубави цици, а?

— Хари Флечър, ти си отвратително чудовище — каза тя. — Ама сериозно те питам, Хари, какво ще стане сега?

— И на мен ми се иска да знам, миличка, много ми се иска да знам — отвърнах аз, но се радвах, че Чъби беше закарал на Сейнт Мери сандъка със сребърния сервиз. Сигурно вече беше го заровил зад хижата край Залива на костенурките. Все още бяхме с печалба — дори и ако се наложеше да се махаме веднага.

Посещението на самолета ни караше да бързаме. Вече знаехме, че разполагаме с ограничено време, а когато Чъби се върна, от него научихме още по-обезпокоителни новини.

— „Мандрейк“ е обикаляла южните острови в продължение на пет дни. Наблюдавали са я почти всеки ден от връх Кулата. Яхтата се е мотаела из островите, сякаш не е знаела накъде точно се движи — съобщи ни той. — В понеделник отново е хвърлила котва в Гранд Харбър. Уоли ми каза, че собственикът й и жена му са ходили да обядват в хотела, а после взели такси до „Фробишър стрийт“. Прекарали цял час в агенцията на Фред Кокър, а после той ги закарал до Адмиралтейския кей и те се качили отново на яхтата. Вдигнали котва и отплавали почти веднага.

— И това ли е всичко?

— Да — кимна Чъби, — освен това, че после Фред Кокър веднага отишъл до банката и внесъл на сметката си хиляда и петстотин долара.

— Откъде знаеш?

— Третата дъщеря на сестра ми работи в банката.

Опитах се да изглеждам весел, макар да усещах, че по корема ми сякаш лазят някакви гадни насекоми.

— Е — рекох аз, — няма за какво да се безпокоим. Дайте да се опитаме да сглобим помпата, за да можем да хванем утрешния прилив.

По-късно, след като бяхме пренесли помпата до пещерите, Чъби се върна сам до лодката и когато се появи при нас, носеше някакъв дълъг вързоп, увит в платнище.

— Какво носиш, Чъби? — попитах аз и той мълчаливо вдигна платнището. Отдолу се показа моята карабина „ФН“ заедно с дузина резервни пълнители, поставени в малка раница.

— Реших, че може да ни потрябва — промърмори той.

Занесох оръжието в горичката и го зарових в плитката дупка до сандъчетата с гелигнит. Близостта му ме успокояваше донякъде. Върнах се при другите и се заех да помагам при сглобяването на помпата.