Окото на тигъра - Смит Уилбур - Страница 5

— Е, господа, мисля, че ще мога да ви предложа интересни преживявания. Вчера тъкмо хванах едно великолепно парче и по всичко личи, че уловът ще бъде страхотен…

Майк Гътри застана пред мен и се взря в лицето ми. Очите му бяха на точици в кафяво и бледозелено като ръчно изработен вълнен плат.

— Не се ли познаваме отнякъде? — попита той.

— Струва ми се, че нямам удоволствието да ви познавам.

— Вие сте лондончанин, нали? — настоя той, усетил акцента ми.

— Доста отдавна съм напуснал Англия, приятелю — усмихнах се най-сърдечно аз. Той не отвърна на усмивката ми, а се отпусна на пейката срещу мен, облягайки върху масата помежду ни ръцете си с разперени пръсти и с дланите надолу. Продължи да ме разглежда внимателно. Наистина беше много опасен тип, крайно опасен.

— Опасявам се, че денят вече доста напредна — забърборих непринудено аз. — Ако ще ловим около Мозамбик, трябва да излезем от пристанището преди шест сутринта. Но можем да потеглим утре сутринта по ранина…

— Проверете тоя списък, Флечър, и ни кажете какво ви липсва — прекъсна дърдоренето ми Матерсън. Подаде ми сгънат голям лист хартия, а аз се зачетох в написаната на ръка колонка. Списъкът включваше всичко необходимо за леководолазен спорт.

— Господа, доколкото разбирам, вие не се интересувате от едър риболов, нали? — старата лисица Хари се престори на изненадан и учуден от подобна невероятна възможност.

— Дошли сме да направим някои проучвания — нищо повече.

— След като си плащате — свих рамене аз, — ние ще направим каквото пожелаете.

— Имате ли всички тия неща?

— Повечето от тях. — През мъртвия сезон ме наемат и запалянковци по леководолазен спорт, за да си покривам разноските. Разполагах с цяла гама леководолазни костюми, а в машинното отделение на „Танцуващата“ имаше монтиран компресор за презареждане. — Нямам само въздушните балони и разните там въжета…

— Можете ли да ги намерите?

— Разбира се.

Мама Еди предлагаше доста голям избор от корабно оборудване, а бащата на Анджело правеше платна за яхти. Той можеше да ми направи въздушни балони само за няколко часа.

— Добре тогава, купете ги.

Кимнах с глава и попитах:

— И кога искате да тръгнем?

— Утре сутринта. С нас ще има още един човек.

— Мистър Кокър обясни ли ви, че ще ви струва по петстотин долара на ден и че ще трябва да ми платите за допълнителното оборудване?

Матерсън кимна с глава и понечи да стане.

— Нали няма да ви затрудня, ако ви помоля да ми дадете известна част предварително? — внимателно попитах аз и те застинаха. Усмихнах се предразполагащо.

— Зимата беше дълга и не можах да изкарам нищо, мистър Матерсън, а пък и трябва да купя тия неща и да заредя с гориво.

Матерсън извади портфейла си и наброи триста лири в банкноти от по пет. Докато броеше парите, той подхвърли с мекия си, мъркащ глас:

— Няма да имаме нужда от екипажа ви, Флечър. Ние тримата ще ви помагаме за всичко на яхтата.

Думите му ме слисаха. Подобно нещо не бях очаквал.

— Ако ги отстраня временно, те ще си поискат целите надници. Не мога да намаля тарифата си.

Майк Гътри, който все още седеше срещу мен, се наведе напред.

— Чухте какво ви се каза, Флечър, просто разкарайте негрите си от яхтата — кротко рече той.

Сгънах внимателно купчината банкноти от по пет лири и ги пъхнах в джоба на ризата си, а после вдигнах очи към него. Той несъмнено беше много бърз, видях, че е готов да се нахвърли върху мен, и за първи път усетих нещо като чувство в студените му пъстри очи. Държеше ръцете си върху масата, с дланите надолу и с разперени пръсти. Представих си как щях да сграбча кутретата на двете му ръце и да ги пречупя по средата като солети. Знаех, че мога да го направя, преди да се е помръднал, и тая мисъл ми достави огромно удоволствие, защото бях много ядосан. Нямам много приятели, но ценя малцината, които имам.

— Чу ли какво ти казах, приятелче? — изсъска срещу ми Гътри, а аз отново пуснах хлапашката си усмивка и продължих да се хиля, сякаш бях надянал маска на лицето си.

— Да, господине, да, мистър Гътри — отвърнах аз. — След като си плащате, ще направя каквото поискате.

Едва не се задавих от думите си. Той се облегна назад и усетих, че е останал разочарован. Беше бияч и обичаше занаята си. Мисля, че тогава разбрах, че някога ще го убия, и само като си го помислих, ме обзе спокойствие, което ми помогна да продължа да се усмихвам.

Матерсън ни наблюдаваше с лъскавите си очички. Любопитството му беше ненатрапващо се и хладно, като на научен работник, изучаващ двойка опитни животинки. Установи, че сблъсъкът засега се отлага, и заговори отново с неговия тих и мъркащ глас:

— Много добре, Флечър — заключи той и се отправи към палубата. — Купете всичко необходимо и ни чакайте в осем утре сутринта.

Изчаках ги да си тръгнат и седнах да си допия бирата. Може да е било и от махмурлука ми, но тия клиенти бяха започнали да ми навяват много неприятни предчувствия и разбрах, че в края на краищата е най-добре да оставя Чъби и Анджело на брега. И тръгнах да им го съобщя.

— Тия двамата са някакви особняци. Съжалявам, но пазят всичко в дълбока тайна и не искат да идвате и вие.

Включих към компресора бутилките на аквалангите, за да се заредят, и слязохме от „Танцуващата“ на кея, откъдето аз тръгнах към мама Еди, а Анджело поведе Чъби към работилницата на баща си, за да му занесат чертежите на въздушните балони.

Балоните бяха готови към четири часа, взех ги с форда и ги подредих в шкафа с платната под седалките в командната кабина. После прекарах цял час в проверка и повторно навиване на изпускателните вентили на апаратите и в подреждане на екипировката за гмуркане.

Привечер сам изкарах „Танцуващата“ до мястото й за акостиране и я оставих на котва. Тъкмо се готвех да сляза от яхтата и да се прибера на брега с надуваемата лодка, когато се сетих за нещо. Върнах се в кабината и махнах резетата на капака за машинното отделение.

Измъкнах карабината от скривалището й, пъхнах един пълнител в магазина на пушката и заредих за автоматична стрелба. После поставих предпазителя и я закачих отново на скобите.

Още докато беше светло, взех вехтото серкме и нагазих в лагуната по посока на големия риф. Под повърхността на водата, озарявана до блясък в медночервено от залязващото слънце, просто гъмжеше от риба. Замахнах, вложил цялата сила на ръцете и раменете си, и метнах мрежата нависоко. Тя се изду като парашут и падна широко разтворена върху пасажа от нашарените на ивици барбуни4. Когато изтеглих връвта и стегнах серкмето над тях, вътре заскачаха и се замятаха пет от едрите сребристи риби, дълги по цял лакът, мъчещи се да се измъкнат от грубите мокри гънки.

Изпекох на скарата две парчета и ги изядох на верандата на хижата ми. Рибата бе по-вкусна дори от планинска пъстърва, а след като се нахраних, си сипах още едно уиски и седнах в мрака.

Обикновено по това време на денонощието усещам истинското спокойствие на острова и сякаш разбирам какъв е смисълът на живота. Но в онази вечер не беше така. Бях бесен, че ония типове са дошли на острова и са донесли със себе си от тяхната особена отрова, за да ни покварят. Преди пет години бях избягал от нея, вярвайки, че съм намерил безопасно убежище. Но ако трябва да бъда честен пред себе си, въпреки гнева ми усещах и някакво вълнение — някаква приятна възбуда. Онова приятно дразнене, от което разбирах, че отново съм изложен на опасност. Все още не ми бе ясно какъв е залогът, но чувствах, че е голям и че насреща ми отново се изправят опасни противници.

Пак щях да кривна от правия път и да поема по пътеката, избрана от мен, когато бях седемнайсетгодишен. Тогава съзнателно се отказах от отпуснатата ми стипендия и вместо да следвам, избягах от сиропиталището „Сейнт Стивън“ в Северен Лондон и се качих на един китобоен кораб за Антарктида, след като излъгах за възрастта си. Далеч на юг, близо до огромните ледове, изчезнаха и последните ми мераци за учене. Когато припечелените на юг пари се свършиха, аз постъпих в един батальон със специално предназначение, където открих, че насилието и внезапната смърт могат да се превърнат във вид изкуство. Упражнявах същия вид изкуство в Малая и Виетнам, а по-късно и в Конго, и в Биафра, докато един ден в някакво забутано в джунглата селце, гледайки подпалените сламени покриви на колибите, изпускащи катраненочерни стълбове от дим към пустото жарко небе, и синкавите рояци от бръмчащи мухи, нахвърлящи се върху труповете, внезапно се отвратих до дъното на душата си. Реших да се махна.