Окото на тигъра - Смит Уилбур - Страница 25

— Сигурен бях, че сте такъв — рече той. — Мога да разпозная такъв човек от километри — но после отново заговори сериозно. — Ако тръгнем веднага оттук, преди да се обърне течението, можем да излезем от протока преди полунощ.

— Да — съгласих се аз, — можем да успеем.

— После можете да ни заведете до онова интересно място и да ни изчакате, докато задоволим любопитството си, разчитайки на вашата добросъвестност — в която изобщо не се съмнявам, — и после вие и екипажът ви ще бъдете свободни да отплавате с великолепната си яхта, а утре вечерта ще можете да спите в собственото си легло.

— Сюлейман Дада, вие сте великодушен и образован човек. Аз също нямам никакви основания да се съмнявам във вашата добросъвестност… — „Колкото и в добрата воля на Матерсън и Гътри“, допълних мислено изказването си аз и продължих:

— … а пък и аз изпитвам особено силно желание да спя утре вечер в собственото си легло.

Дейли се обади за първи път, едва сдържайки злобата си под тънките мустачки:

— Трябва да ви напомня, че ловецът на костенурки е видял яхтата ви на котва в лагуната оттатък протока между Тримата старци и Топовния риф в нощта преди престрелката — така че ще очакваме да ни откарате в същата посока.

— Нямам нищо против човек, който взема подкуп, Дейли. Бог ми е свидетел, че и аз съм го правил, но къде остават честните отношения между крадците, за които пее поетът? — Дейли беше ме разочаровал много, но той не обърна внимание на обвиненията ми.

— Недей да почваш пак с твоите номера — предупреди ме той.

— Ти наистина си ненадминат мръсник, Дейли. С теб бих могъл да печеля награди.

— Моля ви, господа — вдигна ръце Дада, за да спре бурното ми красноречие. — Нека си останем приятели. Да пийнем още по чашка уиски, а после Хари ще ни заведе всички на една приятна разходка — Дада допълни чашите ни и замълча, преди да отпие. — Мисля, че трябва да ви предупредя, Хари — не обичам морското вълнение. Просто не ми понася. Ако минете през места, където има вълнение, ще ме ядосате много. Ясно ли ви е за какво говоря?

— Само заради вас ще заповядам на морето да бъде спокойно, Сюлейман Дада — уверих го аз, а той кимна важно, сякаш подобна дреболия беше съвсем в реда на нещата.

Зората приличаше на красива жена, надигаща се от ложето на морето — в меки телесни цветове и бисерни отблясъци, а пръснатите облаци сякаш бяха нейните разпуснати и разрошени къдрици, обагрени в златисто от ранните слънчеви лъчи.

Плавахме на север, без да се отделяме от по-спокойните води на крайбрежния проток. Следвайки разпорежданията, „Танцуващата по вълните“ се носеше първа, но се влачеше полекичка като чистокръвна кобила, на която са стегнали юздата, а на половин миля отзад се люшкаше и подскачаше под пълна пара катерът, чиито машини правеха всичко възможно да не изостава. Бяхме се насочили към Тримата старци и Топовния риф.

На борда на „Танцуващата“ аз убивах скоростта, застанал зад щурвала на открития мостик. Зад мен стояха Питър Дейли и един въоръжен матрос от катера.

В каютата под нас Чъби и Анджело все още седяха на пейката, охранявани от други трима матроси, въоръжени с автомати.

Всички шкафове в камбуза на „Танцуващата“ бяха опустошени, така че никой от нас не бе закусвал, нито пък бе пил кафе.

Първоначалното смразяващо отчаяние от пленяването ни бе отминало и аз вече трескаво обмислях всичко, опитвайки се да намеря начин да се измъкна от клопката, в която бях попаднал.

Знаех, че ако покажа на Дейли и Дада пролома при Топовния риф, те щяха да го претърсят и или нямаше да намерят нищо — което най-вероятно щеше да стане, защото намереното там бе вече опаковано и скрито при остров Голямата чайка, — или пък щяха да намерят нещо друго в пролома. И в двата случая щях да си имам неприятности — ако не откриеха нищо, Дейли щеше да изпита огромно удоволствие да ме прикачи към електрическото си устройство и да се опита да ме накара да проговоря. Ако пък откриеха нещо ново, моето присъствие явно щеше да стане излишно — а цяла дузина матроси изгаряха от нетърпение да им поверят ролята на екзекутори. Никак не харесвах звука на търнокопите — работата им обещаваше да бъде доста кървава.

Но пък изгледите да избягам бяха съвсем слаби. Макар че катерът бе на половин миля зад нас, Дада ни държеше изкъсо с трифунтовото оръдие на предната палуба, а на борда при нас беше Дейли с четирима представители на бандата разбойници.

Запалих първата си пура за деня и въздействието й се оказа чудотворно, защото почти веднага ми се стори, че виждам някаква светлинка в дъното на дългия мрачен тунел. Прехвърлих всичко наум, подръпвайки спокойно от черния тютюн, и реших, че си струва да опитам — но първо трябваше да говоря с Чъби.

— Дейли — подвикнах през рамо аз. — Най-добре ще направиш, ако повикаш Чъби да поеме управлението. Трябва да сляза до долу.

— Защо? — подозрително попита той. — Какво ще правиш?

— Ами да кажем, че ще правя нещо, което винаги правя сутрин по това време и никой не може да го свърши вместо мен. Ако настояваш за повече обяснения, ще взема да се изчервя.

— Трябвало е да станеш артист, Флечър. Направо ме убиваш.

— Странното е, че ти го казваш. Но ми е минавало през ума.

Той изпрати охраняващия ме моряк да доведе от каютата Чъби и аз му предадох щурвала.

— Стой тук, искам да си поговорим, като се върна — прошепнах му аз с крайчеца на устата и се спуснах по стъпалата към каютата. Анджело се пооживи, когато ме видя да влизам, и пусна някакво подобие на обичайната си весела усмивка, но тримата пазачи, очевидно вече отегчени, насочиха с готовност автоматите си към мен и аз побързах да вдигна ръце.

— Спокойно, момчета, спокойно — успокоих ги аз и се промъкнах предпазливо край тях към коридора. Но двама от тях ме последваха. Когато стигнах до тоалетната, те се готвеха да влязат с мен и да ми правят компания.

— Господа — запротестирах аз, — ако продължавате да държите насочени към мен тия железа през следващите няколко критични минути, вероятно ще откриете най-ефикасното лекарство против запек — те ме изгледаха разколебано, а докато затварях вратата под носа им, добавих:

— Но нали наистина не искате Нобелова награда?

Когато отворих отново вратата, двамата стояха в същото положение, сякаш изобщо не бяха се помръдвали. Кимнах им заговорнически да ме последват. Те тутакси проявиха интерес и аз ги поведох към командната кабина. Бях си играл с часове да направя таен шкаф под голямата двойна койка. Той беше с размерите на ковчег и се проветряваше добре. В него можеше да се побере легнал по очи мъж. По времето, когато превозвах нелегално бегълци, използвах същото скривалище, когато се налагаше да ме проверяват, но сега го използвах като склад за разни ценности или пък за забранени и опасни товари. Вътре имаше петстотин пълнителя с патрони за карабината, дървено сандъче с ръчни гранати и две каси с уиски „Чивас Рийгъл“.

Двамата пазачи нададоха радостни възгласи, преметнаха през раменете си автоматите и изтеглиха касите с уиски. Бяха ме забравили, а аз се измъкнах и се върнах на мостика. Застанах до Чъби, отлагайки мига на предаване на щурвала.

— Доста се забави — изръмжа Дейли.

— Приятните неща отнемат време — обясних му аз, а той загуби всякакъв интерес и се отдалечи назад, за да се полюбува през кърмата на следващия ни катер.

— Чъби — зашепнах аз. — Топовния пролом. Веднъж ми спомена, че през рифа може да се мине и откъм сушата.

— При пълен прилив, с китобоен кораб и опитен човек със здрави нерви — съгласи се той. — Минах оттам, когато бях щуро момче.

— След три часа започва пълният прилив. Мога ли да мина с „Танцуващата“? — попитах аз.

Лицето на Чъби се промени.

— Господи! — прошепна той и се извърна да ме погледне недоверчиво.

— Ще мога ли да се справя? — настоях тихо аз, а той смукна шумно през зъби, погледна встрани към изгрева и се почеса по наболата остра четина на брадата си.

После изведнъж му хрумна някаква мисъл и плюна през борда.