Окото на тигъра - Смит Уилбур - Страница 17

Събудих се от утринното слънце и от зловещо глухо грачене, но когато отворих очи, слънцето ми се стори засенчено и замъглено като при затъмнение. Зрението ми беше отслабнало, а когато се опитах да се помръдна, усетих, че не са ми останали никакви сили. Лежах сломен от изтощението и болките. „Танцуващата“ бе се наклонила под странен ъгъл и вероятно бе заседнала в плитчините край брега.

Вдигнах очи към такелажа над мен. Върху напречния щаг бяха кацнали три едри като пуйки черногърби чайки. Те извъртяха глави, за да ме огледат, а клюновете им бяха яркожълти и яки. Горната част на клюна завършваше с извивка в светлочервено. Гледаха ме с блестящите си черни очи и пърхаха нетърпеливо с пера.

Опитах се да извикам, за да ги прогоня, но устните ми не се помръдваха. Лежах напълно безпомощен, а знаех, че не след дълго ще се нахвърлят върху очите ми. Винаги нападат първо очите.

Едната от чайките се престраши и разпервайки криле, се спусна на палубата до мен. Прибра крилете си и пристъпи няколко крачки, взирайки се в очите ми. Опитах се отново да извикам, но не издадох никакъв звук, а птицата пристъпи отново, после опъна шията си, разтвори противния си клюн и нададе дрезгав заплашителен крясък. Усетих как цялото ми ужасно изнурено тяло се отдръпна страхливо от птицата.

Внезапно пронизителните крясъци на чайките се промениха и въздухът се изпълни с плясък на криле. Птицата, в която бях се втренчил, изкрещя отново, но вече разочаровано, и излетя, а пърхането от крилете й ме блъсна в носа, докато се издигаше.

После настъпи дълбока тишина, а аз лежах на силно наклонената палуба, борейки се с опитващите се да ме завладеят черни вълни на забравата. После неочаквано чух, че някой драска по борда.

Извърнах глава по посока на звука и в същия миг над нивото на палубата се подаде тъмно шоколадово лице, което се облещи насреща ми от два фута разстояние.

— Божичко! — прозвуча познат глас. — Ама вие ли сте, мистър Хари?

По-късно научих, че Хенри Уолас, един от ловците на морски костенурки от Сейнт Мери, бил излязъл на лов из атолите и когато станал от сламената си постеля, видял, че „Танцуващата по вълните“ е заседнала след отлива върху пясъчната ивица на лагуната и че наоколо й се върти ято чайки. После прегазил пясъчния нанос и се покатерил през борда, за да надникне в касапницата, в която беше се превърнала палубата на „Танцуващата“.

Исках да му кажа колко съм му благодарен, че е дошъл, щеше ми се да му обещая, че до края на живота му ще го черпя с бира — но наместо да проговоря, започнах да хлипам неудържимо, облян в сълзи. Нямах сили дори да се разплача.

— Е, заради някаква си драскотина — възкликна Макнаб. — Какво толкова е станало? — и вкара решително сондата.

Докато той правеше още нещо на гърба ми, изпъшках от болка, а ако имах сили, щях да стана от леглото и да вкарам същата сонда в най-подходящата за целта дупка в тялото му. Но само простенах безпомощно.

— Хайде де, докторе. Не са ли те учили, че има разни лекарства като морфин навремето, когато е трябвало да те скъсат на изпитите?

Макнаб се извърна с лице към мен. Той бе закръглен и с мораво лице, на около петдесет години, с посивяла коса и мустаци. Дъхът му беше достатъчен, за да ме упои.

— Хари, момчето ми, та морфинът струва пари, а ти как ще си платиш за лечението — чрез здравната си застраховка или ще покриеш всички разходи?

— Току-що се реших — ще си платя като частен пациент.

— И много добре си решил — съгласи се Макнаб. — При тия доходи, които имаш — той кимна на сестрата. — Тогава всичко е наред, скъпа, сложи на мистър Хари малко морфин, преди да продължим — докато я чакаше да приготви инжекцията, той продължи да ме успокоява. — Снощи ти преляхме шест банки чиста кръв, беше почти обезкървен. Изсмука я всичката като сюнгер.

Е, никой не допуска, че на Сейнт Мери лекарският занаят ще се упражнява от някое от светилата на медицината. Склонен бях да повярвам на носещите се на острова слухове, че той е съдружник в погребалното бюро на Фред Кокър.

— Колко ще ме държите тук, докторе?

— Не повече от месец.

— Цял месец! — напънах се да се надигна, но двете сестри се впуснаха да ме задържат, което не изискваше голямо усилие. Едва ли можех да повдигна глава. — Не мога да си позволя цял месец. Господи, та сега сме в разгара на сезона. Следващата седмица очаквам нови клиенти…

Сестрата побърза да вземе спринцовката.

— … Да не искате да се разоря? Не мога да си позволя да откажа на нито един клиент…

Сестрата ми заби иглата.

— Хари, приятелю, за теб сезонът е свършил. Вече няма да можеш да ловиш риба.

Той започна да вади парченцата от костта и оловото, докато си тананикаше весело. Морфинът премахна болката, но не и отчаянието ми. Ако „Танцуващата“ и аз пропуснехме половината сезон, ние просто щяхме да се разорим. Отново бях изправен пред пълен провал. Господи, колко ги мразя пустите му пари!

Макнаб ме превърза със снежнобели бинтове и добави още сияйни перспективи:

— Подвижността на лявата ти ръка ще бъде ограничена, Хари. Вероятно винаги ще бъде леко вдървена и по-слаба, но пък ще можеш да показваш на момичетата хубавите си белези — той свърши с навиването на превръзката и се обърна към сестрата: — Сменяй превръзките на всеки шест часа, промивай раните с еузол и му давай обичайната доза ауреомицитин на всеки четири часа. Дай му три хапчета могадон довечера, а аз ще намина утре да го видя — обърна се усмихнат към мен, показвайки развалените си зъби изпод посивелите мустаци. — В коридора са се строили в очакване всички представители на реда и закона. Ще се наложи да ги пусна — съобщи той, отправяйки се към вратата, но се спря и се усмихна отново. — Ама пък дяволски добре си се справил с ония юначаги, насякъл си ги като с права лопата. Добър стрелец си ти, Хари.

Инспектор Дейли бе се издокарал в безупречната си униформа в цвят каки, колосана и чиста, а кожените му колани и каишки бяха излъскани до блясък.

— Добър ден, мистър Флечър. Дойдох да чуя показанията ви. Надявам се, че ще имате достатъчно сили.

— Чувствам се прекрасно, инспекторе. Няма нищо по-хубаво от усещането, след като куршум е пробил гръдния ти кош.

Дейли се обърна към полицая, който го следваше, и му кимна да седне на стола до леглото ми, а докато сядаше и вадеше бележника си, младежът тихо рече:

— Съжалявам, че са ви ранили, мистър Хари.

— Благодаря ти, Уоли, но трябваше да видиш как изглеждат другите.

Уоли бе един от племенниците на Чъби, а аз давах прането си на майка му. Той бе едър и силен младеж с тъмнокафява кожа.

— Видях ги — усмихна се той. — Страшна работа!

— Ако сте готов, мистър Флечър — превзето се намеси Дейли, раздразнен от приказките ни. — Можем да започваме.

— Питайте — рекох аз, тъй като бях вече подготвен. Подобно на всички интересни истории моята щеше да бъде самата истина, с някои пропуски. Не споменах нищо за измъкната от Джеймс плячка, която бях потопил отново край остров Голямата чайка, нито пък обясних на Дейли в кой район сме се въртели. Той, разбира се, искаше да знае именно това, защото непрекъснато се връщаше към него.

— И какво търсеха те?

— Нямам представа. Много внимаваха да не подразбера нещо.

— Къде ставаше всичко това? — настояваше той.

— Във водите отвъд Херинговия риф, на юг от протока Растафа — мястото беше на петдесет мили от пролома при Топовния риф.

— Можете ли да ни покажете точното място, където са се гмуркали?

— Мисля, че не, само в обсег от няколко мили. Просто изпълнявах разпорежданията им.

Дейли захапа раздразнено тънките си мустачки.

— Добре де, вие твърдите, че са ви нападнали без предупреждение — аз кимнах утвърдително. — Защо са го направили — защо им е трябвало да ви убиват?

— Не сме го обсъждали. Нямах възможност да ги попитам — започвах да се изморявам и да се чувствам несигурен, а не исках да продължаваме, за да не направя грешка. — Когато Гътри започна да гърми по мен с неговото оръдие, реших, че не иска да разговаряме.