Окото на тигъра - Смит Уилбур - Страница 12

Обзет от възбуда, той приличаше на младо ловджийско куче, което се разтреперва цялото, щом веднъж усети миризмата на птицата.

— Искам да направя още някои изчисления за разстоянието от върховете на Тримата старци — обясни той. — Ще използвам ръчния ви компас и после ще ви кажа посоката.

— Кажи ми какви са ориентирите, Джим, а аз ще открия посоката и ще ви закарам на мястото — предложих аз.

— Хайде да го направим, както искам аз, капитане — упорито настоя той, а аз не успях да прикрия раздразнението си, когато му отговорих:

— Добре, щом така иска шефът на разузнаването.

Той се изчерви и отиде до левия борд, за да изчисли с компаса местоположението на върховете. Заговори ми отново чак след десетина минути:

— Можем ли да завием два румба наляво, капитане?

— Разбира се, че можем — усмихнах му се аз, — но тогава ще заседнем в плитчините на Топовния риф и яхтата ще се разцепи на две.

Изминаха още два часа в несигурно криволичене през плетеницата от рифове, преди да насоча „Танцуващата“ по протока към откритото море и да завия обратно, за да се приближим към Топовния риф откъм изток.

Всичко приличаше на детската игра „топло и студено“, тъй като предпазливият Джими не се решаваше да ми каже направо двете най-важни указания, по които щях да насоча „Танцуващата“ към търсеното от него място.

Вълните тук се носеха като на величествено шествие по посока на брега, ставайки все по-високи и по-мощни при допира си с наклоненото дъно. „Танцуващата“ се люшкаше и мяташе по повърхността им, докато се промъквахме край външния риф.

Там, където вълните се срещаха с преградата от корали, тяхното достолепие внезапно преминаваше в ярост и те кипваха и издигаха страховити стълбове от водни пръски, разбиващи се с бясна сила върху рифа след гръмкия сблъсък. После се отдръпваха назад, оголвайки чудовищните черни зъбери, а побелялата вода клокочеше и се пенеше край коралите, докато не се зададеше следващата вълна, изгърбила огромното си гладко туловище за нов пристъп.

Джими ме насочваше право на юг, изисквайки постоянен курс в близост до рифа, а аз усещах, че сме много близо до целта. Следейки компаса, той се взираше нетърпеливо ту към един, ту към друг от върховете на Тримата старци.

— Продължавайте същия курс, капитане — извика той. — Само намалете скоростта при следващия пролом.

Погледнах напред, откъсвайки очи за няколко секунди от опасните корали и проследих пристъпа и разбиването на следващата вълна, която оставаше непроменена някъде на около петстотин ярда пред нас. Там вълната запазваше очертанията си и продължаваше необезпокоявана към сушата. Краищата й се разбиваха в коралите наоколо, но именно в същата точка челото й оставаше непокътнато.

И изведнъж си спомних за хвалбите на Чъби.

„Бях едва деветнайсетгодишен, когато извадих първия си голям костур от падината при Топовния пролом. Никой не се нави да лови с мен — но не им се разсърдих. Повече там не стъпвам, защото поне малко съм поумнял.“

Изведнъж разбрах, че сме се отправили именно към Топовния пролом. Опитах се да си припомня какво точно ми бе казал Чъби.

„Ако го наближаваш откъм морето около два часа преди прилива, дръж курс право към центъра на пролома, докато не се изравниш вдясно с огромния корал, подобен на стара умна глава, веднага ще го забележиш, мини колкото се може по-близо до него, а после завий рязко надясно и ще се намериш в една огромна дупка, закътана зад главния риф. Колкото си по-близо до гърба на рифа, толкова по-добре, мой човек…“ Добре си спомних как разприказвалият се тогава в бара на „Лорд Нелсън“ Чъби се хвалеше, че е един от малцината, които са минавали през Топовния пролом. „Никаква котва не може да те задържи там, трябва да виснеш върху греблата, за да спреш на място в пролома — дупката там е дълбока, мой човек, много дълбока, ама пък костурите са големи, та големи. Веднъж хванах четири парчета, най-малкото от които беше триста фунта. Можех да хвана още, но трябваше да се махам. При Топовния пролом не можеш да останеш повече от час след прилива — водата се засмуква през него, като че ли проклетото море е клозетно казанче и са му дръпнали верижката. Излизаш по същия начин, по който си влязъл, ама на излизане ти трябва по-жежка молитва — щото на борда си имаш цял тон риба, а водата под кила ти е десет фута по-малко. Има още един изход през протока в задната част на рифа, но за него даже не ми се говори. Само един път съм го опитвал.“

А сега се носехме право към пролома и Джими ни водеше към зиналата му паст.

— Добре, Джими — извиках аз. — Дотук сме — дадох газ и промених курса, насочвайки се към открито море, и чак тогава се извърнах към побеснелия от гняв Джими.

— Но ние почти бяхме стигнали — избухна той. — Можехме да се приближим още малко.

— Някакви недоразумения ли имаш, малкият? — провикна се Гътри откъм каютата.

— Не, всичко е наред — викна в отговор Джими, а после се извърна ядосано към мен. — Но нали се споразумяхме, мистър Флечър…

— Нека да ти покажа нещо, Джеймс… — и го поведох към окачената карта. Върху флотската карта проломът бе лаконично отбелязан с едно-единствено означение от трийсет клафтера, без никакво наименование и без никакви указания за плаване във водите му. Нанесох бързо с молив местоположението на двата крайни върха на Тримата старци спрямо пролома, а после измерих с транспортир ъгъла между тях.

— Точен ли съм? — попитах аз, а той се втренчи в изчисленията ми.

— Точно е, нали? — настоях аз и той кимна с неохота.

— Да, точно там е мястото — потвърди Джими, а аз започнах да му разказвам всичко, което знаех за Топовния пролом.

— Но ние трябва да се доберем дотам — рече той, когато свърших, сякаш не бе чул нито дума.

— В никакъв случай — отсякох аз. — Единственото място, от което се интересувам сега, е Гранд Харбър на остров Сейнт Мери — и поех курс към острова. Според мен взаимоотношенията ми с тях бяха приключили.

Джими се спусна по стълбата и се появи след няколко минути с подкрепление — Матерсън и Гътри, — като и двамата изглеждаха побеснели от гняв.

— Само ми кажете да откъсна ръката на това копеле, а после ще го пребия до смърт с нея — с наслада изрече Гътри.

— Хлапакът твърди, че се отказвате — полюбопитства Матерсън. — Но това не може да е вярно, нали?

Обясних още веднъж какви са опасностите при Топовния пролом и те веднага отрезняха.

— Закарайте ме колкото се може по-близо — аз ще преплувам останалата част — примоли се Джими, но аз отговорих направо на Матерсън:

— Но така е съвсем сигурно, че ще го загубите. Нали не искате подобен риск?

Той не ми отговори, но разбирах, че Джими е прекалено ценен за тях, за да предприемат подобен риск.

— Нека да опитам — настоя Джими, но Матерсън поклати ядосано глава.

— Ако не можем да влезем в пролома, нека поне да обиколя рифа с шейната — продължаваше Джими, а аз разбрах какво караме на предната палуба под брезентовото платнище.

— Само да обиколя няколко пъти край челото на рифа и да мина край входа на пролома — умолително каза той, а Матерсън погледна въпросително към мен. Подобни възможности не се удават така често, поднесени на сребърен поднос. Знаех, че мога да прекарам „Танцуващата“ на една плюнка разстояние от корала, без да се излагам на опасност, но смръщих загрижено вежди.

— Опасността е дяволски голяма — но ако се договорим за още известна сума, която да покрие риска…

Хванал бях Матерсън натясно и го принудих да ми плати извънредно за още един ден — петстотин долара, предварително платени.

Докато уреждахме плащането, Гътри помагаше на Джими да развие шейната и да я занесе назад към каютата.

Скрих пачката банкноти и тръгнах към кърмата, за да приготвя въжетата за буксир. Шейната беше красиво изработен тобоган от неръждаема стомана и пластмаса. На мястото на плъзгачите за сняг бяха поставени къси перкообразни лостове, кормило и подводни криле, управлявани чрез къса ръчка, монтирана под закриващия пилота щит от фибростъкло.