Окото на тигъра - Смит Уилбур - Страница 1

Уилбър Смит

Окото на тигъра

Сезонът беше от онези, когато рибата идва късно. Изцеждах максималното от яхтата и екипажа, отправяйки се далеч на север и връщайки се всяка вечер обратно в пристанището Гранд Харбър, доста след като се е стъмнило, но едва на шести ноември уловихме първата от големите риби, плуващи по виненочервените талази на мозамбикското течение.

Вече отчаяно ми се искаше да уловим нещо. Нает бях само от един човек, собственика на рекламна агенция в Ню Йорк, Чък Макджордж — един от редовните ми клиенти, предприемащи всяка година дългото пътуване от шест хиляди мили до Сейнт Мери заради огромния марлин1. Той бе нисък, жилав човечец, плешив като щраусово яйце и посивял около скулите, със сбръчкано като на маймуна кафяво лице, но с много яки крака, така необходими, за да се удържи огромната риба.

Когато видяхме най-сетне рибата, тя плуваше по повърхността на водата, демонстрирайки цялата дължина на перката си, по-дълга от човешка ръка и извита като ятаган, по което се отличава от акулите и дребните китове. Анджело я зърна едновременно с мен, надвеси се над перилата на предната палуба и завика възбудено, от което циганските му къдрици се разлюляха върху матовите му бузи, а зъбите му заблестяха под лъчите на яркото тропическо слънце.

Рибата изскачаше и изчезваше, цепейки водата пред себе си; приличаше на горски дънер — черен, тежък и масивен, а перката на опашката й подемаше грациозното движение на тръбната кост, преди да се гмурне отново и водата да скрие широкия й бляскав гръб.

Извърнах се и погледнах към кабината. Чъби вече помагаше на Чък да се настани в огромния висящ кош, затягайки здравите колани и надявайки ръкавиците му, но усети погледа ми и вдигна очи към мен.

Чъби смръщи силно вежди и се изплю през борда, в пълен противовес на обзелото всички ни вълнение. Чъби е едър мъж, на ръст е почти като мен, но е доста по-як в раменете и в тялото. Освен това е един от най-упоритите и вечни песимисти в занаята.

— Плашлива риба! — изръмжа Чъби и отново плю. Усмихнах му се.

— Не му обръщай внимание, Чък — извиках аз, — старият Хари ще те уреди с тая риба.

— Залагам хилядарка, че няма да можеш — извика в отговор Чък, смръщил лице срещу лъщящото от слънцето море, но очите му примигваха от възбуда.

— Става! — съгласих се аз с облог, какъвто не можех да си позволя, и насочих вниманието си към рибата.

Чък, разбира се, беше прав. След мен той е най-добрият в улова на едри риби в целия свят. Рибата беше огромна, плашлива и предпазлива.

Пет пъти й подавах стръв, опитвайки всички хитрости и умения, които бях усвоил. Но всеки път марлинът се отдалечаваше и се гмуркаше, когато насочвах „Танцуващата по вълните“ право към подобния му на меч нос.

— Чъби, в хладилника има прясна стръв за делфини. Прибери макарите и ще му хвърлим единична стръв — отчаяно викнах аз.

Хвърлих стръвта за делфини. Приготвената от самия мен стръв заплува с плавни и естествени движения във водата. Усетих мига, в който марлинът захапа стръвта. Той сякаш сви огромния си гръб и докато се извръщаше, успях да зърна под повърхността на водата блесналия като огледало бял корем.

— Не го изпускай от очи! — извика Анджело. — Тръгва след нас!

Чък се зае с рибата малко преди десет часа сутринта, а аз се напрегнах да скъся разстоянието. Излишната корда във водата щеше да затрудни допълнително човека с пръта. Моята работа изискваше далеч по-голямо умение от скърцането със зъби и опъването на дебелия прът от фибростъкло. Направлявах „Танцуващата по вълните“ право към рибата по време на първите й бесни напъни и отчаяни бързи подскоци, докато Чък можеше да си седи в коша и да дърпа марлина, използвайки яките си крака на борец.

Няколко минути след пладне Чък бе омаломощил рибата. Тя бе вече на повърхността на водата, а след първите широки кръгове около нея Чък щеше да я притегля все по-наблизо при всеки завой, докато накрая я изтеглим с куката.

— Ей, Хари! — неочаквано се развика Анджело, нарушавайки тишината. — Идва ни гостенка, мой човек!

— Какво има, Анджело?

— Гледай каква хала се задава по течението — посочи той. — Рибата кърви и тя го е усетила.

Вдигнах поглед и видях приближаващата се акула. Носеше се напористо, привлечена от боричкането и миризмата на кръв. Гостенката беше огромна риба чук и аз се провикнах към Анджело:

— Поемай, Анджело — и му подадох щурвала.

— Хари, ако оставиш тая негодница да изяде рибата ми, можеш да кажеш „сбогом“ на хилядарката си — запъхтяно изрече Чък откъм коша, а аз се втурнах в голямата каюта.

Коленичих, откачих с трясък резетата, придържащи капака на двигателя, и го отворих.

Лежейки по корем, бръкнах назад към обшивката и напипах приклада на карабината, висяща на специално поставените скоби, скрити между вътрешните тръби.

Когато изскочих на палубата, проверих магазина на пушката и я заредих за автоматична стрелба.

— Анджело, обърни към оная негодница.

Надвесен над перилата откъм носа на „Танцуващата по вълните“, вперих очи в акулата, докато Анджело се насочваше към нея. Тя си беше истинска риба чук — едра, дълга около дванайсет фута от главата до опашката и с бронзов оттенък от бистрата вода.

Прицелих се внимателно между чудовищните очни ябълки, които сплескваха и разкривяваха главата на акулата, и пуснах кратък откос.

Карабината изтрещя, празните месингови гилзи се посипаха от оръжието, а водата закипя от бързите кратки плисъци.

Акулата потръпна конвулсивно от забилите се в главата й куршуми, чупещи хрущялната кост и пръскащи се в мъничкия й мозък. Обърна се по гръб и започна да потъва.

— Благодаря ти, Хари — изпъшка откъм коша Чък, плувнал в пот и със зачервено лице.

— Просто изпълнявам задълженията си — ухилих му се аз и се приготвих да поема управлението от Анджело.

В един без десет Чък закачи марлина с куката, изтощавайки го, докато той не се обърна на едната си страна, пляскайки слабо със сърповидната си перка, а удължената му човка не започна да се отваря и затваря на пресекулки. Блестящото му око беше колкото едра ябълка, а дългото му тяло потръпваше и блестеше в хиляди разлати тонове на сребристо, златисто и пурпурно.

— А сега внимателно, Чъби — извиках аз, докато опипвах с ръкавиците стоманеното въже и започнах да придърпвам леко рибата към мястото, където Чъби чакаше, готов с желязната кука в ръце.

Чъби ми хвърли унищожителен поглед, с който искаше да ми каже, че е изтеглял с желязната кука едрите риби, когато все още съм бил улично хлапе из лондонските бордеи.

— Чакай да се извърти — предупредих го отново аз само за да го поядосам още малко, а Чъби нацупи устни при тоя ненужен съвет.

Мъртвото вълнение насочи рибата към нас, разкривайки огромното й туловище, което заблестя като сребро между разперените като криле гръдни перки.

— Сега! — викнах аз и Чъби заби надълбоко стоманената кука. Рибата изпадна в смъртен ужас сред бликналата яркочервена кръв от сърцето й, запляска по водата, докато повърхността й побеля напълно, и изпръска всички ни с петдесетина галона морска вода.

Провесих рибата на Адмиралтейския кей от кулата на един кран. Бенджамин, началникът на пристанището, подписа удостоверение за общо тегло от осемстотин и седемнайсет фунта. Макар че ярките флуоресцентни цветове бяха изчезнали от настъпилата смърт и сега цветът й беше станал невзрачно опушено черен, тя все пак беше внушителна поради самите си размери — четиринайсет фута и шест инча от върха на човката до крайчеца на широката раздвоена опашка.