Мусон - Смит Уилбур - Страница 4

Брат му се изчерви като рак.

— Веднага престани, Дориан Кортни! Чуваш ли?

Но Том изцвили от удоволствие и тикна лицето на Дори в тревата.

— Ти мръсна, малка маймуно! Залагам една гвинея, че ще се окажеш по-добър от Гай. С косми или без косми.

— Ще ми дадеш ли да опитам другия път, Том? — помоли се Дориан приглушено. Главата му оставаше завряна в тревата.

— Ще ти дам, когато ти порасне още малко опитвачът — отвърна Том, като му позволи да седне и в тоя миг всички чуха тропота на конски копита по хълма.

— Тихо! — заповяда Том през смях и те налягаха един до друг в основата на стената, мъчейки се да овладеят дишането и смеха си. Чуха ездачът да преминава от галоп в тръст и накрая ходом, когато стигна чакълестата алея пред главния вход на параклиса.

— Стойте долу! — нареди на братята си Том, но сам той измъкна пачето перо от шапката си и внимателно се повдигна, за да надникне над стената.

Уилям Кортни яздеше Султан. Беше великолепен ездач. Това изкуство му се отдаваше някак без усилие, като наследство от африканските му корени. Беше строен и висок, и както обикновено — целия в черно. Тази му слабост, освен цвета на кожата и косата, беше причина полубратята му да измислят така страстно ненавиждания от него прякор. Днес бе гологлав, но обикновено носеше широкопола черна шапка, украсена с щраусови пера. Високите ботуши бяха черни, конят и сбруята — също. Султан беше жребец, четкан и ресан, докато заблести на бледото слънце. Кон и ездач представляваха величествена гледка.

Черният Били дойде да огледа мястото на предстоящата си венчавка. Церемонията щеше да се проведе тук, вместо в родния параклис на булката, защото след нея щеше да има и други важни ритуали. А те можеха да се извършат единствено в параклиса на рицарите.

Той спря пред главния вход и се наведе да надникне през него. После се изправи и с бавен ход обиколи сградата, докато стигна входа към ризницата. Огледа се внимателно и после погледна право към Том. Той замръзна. Предполагаше се, че тримата помагат на Саймън да оправя мрежите за сьомга при устието на реката. Временните ратаи, наети от Уилям за жътвата, ядяха почти само сьомга. Беше евтина и в изобилие, но хората се оплакваха от еднообразната храна.

Изглежда ябълковите клони скриха Том от острия поглед на Уилям, защото той скочи на земята и привърза коня към желязната халка до вратата. Беше сгоден за средната дъщеря на Гренвилови. Щеше да бъде величествена сватба и баща им се разправя повече от година с Джон Гренвил, граф на Ексетър, докато договорят зестрата.

Черният Били няма търпение да я докопа, помисли си с насмешка Том, докато го гледаше да се навежда при стъпалото, за да изчисти праха от лъснатите ботуши с помощта на бича, овесен с тежести, с който не се разделяше никога. Преди да влезе в черквата, Уилям погледна още един път към Том. Кожата му изобщо не беше черна, а по-скоро бледокехлибарена. Имаше по-скоро средиземноморски, отколкото африкански черти. Може би испански или италиански. Косата му обаче, беше гарваново черна, гъста и лъскава, причесана назад и стегната в свинска опашчица с черна панделка. Беше красив по един свиреп, заплашителен начин, с тоя прав, етиопски нос и блестящи черни очи на хищник. Том му завиждаше, че където и да се появи, жените ставаха изведнъж нервни и приказливи.

Уилям потъна в ризницата и Том прошепна на братята си:

— Няма го! Давайте! Да вървим на… — Но преди да довърши изречението, от вътрешността на параклиса се понесе писък.

— Мери! — възкликна Том. — Мислех, че е избягала, но малката тъпачка е вътре!

— Черният Били я е хванал — задъхан каза Гай.

— Е, сега вече ще стане беля! — възвести Дориан с лъчезарна усмивка и започна да си търси по-добро място за наблюдение. — Какво мислиш, че ще направи?

— Не знам — отвърна Том, — а и няма да стоим тук, за да видим.

Преди да успее да ги поведе в бягство по стръмното надолнище на дерето, Мери изхвърча от ризницата. Даже от това разстояние ужасът се четеше ясно в очите й. Бягаше като подгонена от глутница вълци. След миг през вратата се стрелна и Уилям.

— Върни се, малка пачавро! — Гласът му прокънтя в скривалището им зад зида. Но вдигнала поли, Мери затича още по-бързо. Насочила се бе право към тази част от стената, зад която се спотайваха момчетата.

Уилям отвърза Султан и с лекота се метна на седлото. Подкара жребеца в галоп. Кон и ездач бързо настигаха момичето.

— Стой на място, мръсна, малка курво! Не си дошла за добро. — Щом се изравни с нея, Уилям се надвеси от седлото с тежък бич в ръка. — Ще трябва да ми кажеш, какво правиш тук. — Замахна към нея, но Мери се измъкна от удара. Били отново се втурна подире й. — Няма да се измъкнеш, кучко! — Усмихваше се. Жестока, смразяваща кръвта усмивка.

— Моля Ви, мастър Уилям! — изпищя Мери, но конникът отново замахна с бича. Той изсвистя във въздуха, а момичето се шмугна под него с пъргавината на подгонен дивеч. Сега тичаше обратно към черквата между ябълковите дървета, а Били я следваше.

— Хайде! — прошепна Гай. — Сега е моментът. — Той скочи и се хвърли по стръмния бряг на дерето с Дориан по петите, но Том остана на мястото си до зида. Той гледаше ужасен как брат му отново настига момичето и се изправя на стремената над нея.

— Ще те науча да спираш, когато ти казвам да спреш! — Замахна отново и този път бичът я уцели между плешките. Мери изпищя — вик на болка и ужас и се свлече в тревата.

Ледена тръпка мина по гърба на Том.

— Не прави това! — каза високо той, но Били не го чу.

Той слезе от коня и застана над Мери.

— Каква пакост се готвеше да извършиш, пачавро?

Тя представляваше купчина поли и боси крака и той я удари отново, като се целеше в уплашеното бяло лице, но Мери го прикри с ръка и бичът попадна в нея. Яркочервена следа се яви начаса, а момичето запелтечи, сгърчено от болка:

— Моля, не ме бийте, мастър Уилям!

— Ще те пердаша до кръв и докато ми кажеш, какво търсиш в параклиса, вместо да си в кухнята при мръсните тенджери и паници. — Уилям беше усмихнат и явно се забавляваше.

— Нищо лошо не съм направила, сър. — Мери отпусна ръце, за да ги долепи в молитва и не можа да ги вдигне достатъчно бързо, за да се предпази от следващия удар, който попадна точно в лицето й. Тя зави от болка, а кръвта нахлу в ударената буза и за миг я направи огненочервена.

— Моля, моля, не ме бийте повече! — Тя скри лице в длани и се търкулна настрани по тревата в опит да се измъкне. Полата й се нави нагоре.

Уилям отново се засмя, като видя че отдолу е гола и следващият му удар беше нанесен с наслада върху меката бяла кожа на задника й.

— Какво крадеше, кучко? Какво правеше вътре? — Той замахна отново и остави червен белег върху задната част на бедрата. Писъкът й удари Том със същата сила, както бичът нея.

— Остави я, проклет да си, Били! — промърмори той, обзет от остро чувство за вина и жал към момичето. Преди дори да е помислил какво точно прави, той беше вече отвъд стената и тичаше на помощ.

Уилям не го чу. Погълнат бе от острото и неочаквано удоволствие, което му доставяше наказанието на малката пачавра. Видът на червените следи от бича върху бялата кожа, безцелно размаханите голи крайници, дивите писъци и животинската миризма на некъпано тяло, всичко това го довеждаше до крайна възбуда.

— Какво правеше? — крещеше той. — Ще ми кажеш ли или да го изтръгна с бой? — Едва сдържа смеха си, когато й остави червен белег през раменете и видя как мускулът под кожата се сгърчи от болката.

Том го блъсна отзад. Той беше едро за възрастта си момче и не отстъпваше много на по-големия брат в тегло и ръст. Гневът и омразата му даваха допълнителни сили. Също както несправедливостта и жестокостта на видяното плюс споменът за хилядите болки и обиди, нанесени от Били на него и братята му. Разполагаше и с предимството на пълната изненада.

Удари Уилям малко над кръста, точно когато бе застанал на един крак, за да докара с ритник момичето в по-удобно за бича положение. Ударът беше толкова силен, че той прелетя над Мери, претърколи се и удари глава в дънера на едно ябълково дърво. Остана там замаян.