Мусон - Смит Уилбур - Страница 26

Няма да дойде, каза си Том, след като бе чакал, както му се струваше, няколко часа. Почти се надигна, за да си тръгне. Хайде още малко, реши той и пак седна, подпрял гръб на стената. Трябва да бе задрямал, защото първо усети уханието на тялото й, онзи особен аромат на младо момиче, а чак след това долови и леките стъпки на боси крака съвсем близо до себе си.

Скочи на крака и тя нададе вик, уплашена от внезапното му появяване в мрака. Том я сграбчи стреснато:

— Аз съм! Аз съм! — прошепна в ухото й. — Не се плаши.

Тя се притисна към него с неочаквана сила.

— Уплаши ме. — Трепереше здраво и той я притегли към гърдите си, като започна да милва косата й. Беше разпусната, гъста и пружинираща под пръстите му, като стигаше под плешките й.

— Няма нищо. Не се страхувай! Аз съм при теб! — В сумрака забеляза, че носи светла памучна нощница, вързана около шията с панделка и стигаща до глезените й.

— Не трябваше изобщо да идвам — шепнеше тя, притиснала лице към гърдите му.

— Трябваше! О, трябваше — увери я той. — Така дълго те чаках. Така много исках да дойдеш. — Изненада се, колко мъничка бе тя и колко топло бе притиснатото към него тяло. Прегърна я още по-силно. — Всичко е наред, Керълайн. Няма от какво да те е страх.

Прекара ръце по гърба й. Памучният плат беше тънък и гладък, а под него нямаше друга дреха. Усещаше ясно всяка извивка на тялото й.

— Ами ако баща ми… — Заекваше от страх.

— Няма, няма — прекъсна я той. — Ела с мен! — Дръпна я бързо в погреба и затвори вратата. — Никой не може да ни открие тук.

Притисна я здраво и я целуна по главата. От косата й се носеше лек аромат. Престана да трепери и вдигна лице към неговото. Очите й бяха огромни и блестяха в приглушената светлина на фенера.

— Не бъди груб с мен! — помоли го тя. — Не ми причинявай болка!

Самата мисъл за това го ужаси.

— О, скъпа моя. Не бих могъл да сторя такова нещо. — С изненада забеляза, колко естествено и убедително се леят окуражаващите думи от устата му. — Обичам те. Обичам те от първия миг, когато съзрях красивото ти лице. — Още не си даваше сметка, че има дар слово на роден любовник, нито пък съзнаваше, колко полезен ще се окаже този дар през предстоящите години. — Обичах те дори, когато се отнасяше така студено с мен. — Кръстът й беше толкова тънък, че почти можеше да го обхване с пръсти. Притисна я по-силно към себе си и усети топлината на корема й.

— Не съм искала да се държа грубо с теб — каза тя състрадателно. — Исках да бъда с теб, но против волята ми ставаше така.

— Няма нужда да обясняваш — отвърна той. — Разбирам. — Той зацелува лицето, челото, очите й, докато накрая намери устата. Отначало устните бяха здраво стиснати, но постепенно се разтвориха като сочен цвят на някакво екзотично цвете, горещо и влажно, изпълнено с нектар, от който му се зави свят. Искаше да го поеме всичкия, цялата да я изпие.

— Тук сме в безопасност — продължи да я успокоява Том. — Никой не идва на това място. — Говореше и бавно я насочваше към раклата.

— Толкова си красива — каза той и направи още една стъпка натам. — Мисля за теб всеки миг. — Тя се отпусна по гръб върху леглото от коприна и барут.

Главата й бе отметната назад и той я целуна по шията, като в същото време внимателно развърза панделката. Инстинктът му подсказа да действа така бавно и внимателно, че тя да може да се преструва, че нищо не се случва. Шепнеше:

— Косата ти е копринена и ухае на рози, — но пръстите му работеха леко и внимателно.

Едната й гърда се показа над ръба на нощницата, при което цялото й тяло се напрегна и тя простена:

— Не трябва да правим това. Спри! Моля те!

Гърдата беше бяла и много по-голяма, отколкото бе очаквал. Не направи опит да я докосне с ръка, макар тя да лежеше до бузата му. Той я притисна здраво и зашепна успокоително, докато напрежението бавно я напусна и едната й ръка мина зад тила му. Сграбчи вързаната на опашка коса и задърпа с такава сила, че в очите му изскочиха сълзи, но той не издаде и звук.

Уж без да си дава сметка, тя насочваше главата му с ръка. Топлата и мека гръд се притисна в него така силно, че за момент не можа да си поеме дъх. После отвори уста и засмука зърното. Беше твърдо и еластично. Мери много обичаше, когато го правеше. Викаше му „кърмене“.

Керълайн издаде тих гърлен звук и започна леко да го люлее, сякаш бе малко дете. Очите й бяха затворени, а на устните се появи лека полуусмивка, докато той ритмично смучеше гръдта.

— Пипни ме! — промълви тя така тихо, че той не долови смисъла. — Пипни ме! — повтори Керълайн. — Пипни както оня път! — Нощницата се бе набрала почти до горната част на бедрата и тя разтвори колене. Той спусна ръка надолу и чу: — Така.

Керълайн започна да движи таза си нагоре-надолу, сякаш яхаше пони. Само след няколко минути тялото й се изви нагоре и той усети напрежението на всеки негов мускул.

Като опънат лък, миг преди да излети стрелата, помисли си Том.

Изведнъж тя се затресе и нададе вик, който го уплаши. После падна назад и се отпусна като мъртва. Том се стресна. Взе лицето й в длани и видя, че е цялото червено, очите затворени, а по горната устна бе избила ситна пот.

Отвори очи и го погледна безизразно. После рязко се дръпна и му завъртя звънка плесница.

— Мразя те! — просъска тя злобно. — Не трябваше да ме караш да идвам тук. Не трябваше да ме пипаш така. Ти си виновен. — И избухна в сълзи.

Том лежеше зашеметен и преди да разбере какво става, тя скочи на крака и зашумоля с нощницата си към вратата. С леки стъпки се измъкна навън и изчезна към стълбата.

Мина известно време, преди Том да се съвземе. Все още зашеметен, той духна фенера и заключи внимателно вратата. Трябваше да намери сгоден случай да върне ключа в писалището на баща си, но нямаше защо да бърза. Засега не личеше липсата да е забелязана. Все пак, не трябваше да носи ключа със себе си и затова го остави отново в скривалището.

Докато се промъкваше покрай вратата на Керълайн, забеляза, че се тресе от възмущение и гняв. Изпита неудържимо желание да я извлече от койката и да ги излее върху нея. Успя да се сдържи и да стигне до сламеника си на оръдейната палуба.

Гай го чакаше. Мълчалива сянка, свита до оръдието.

— Къде беше? — попита той шепнешком.

— Никъде. — Том беше изненадан и безсмислицата се изля от устата му, преди да може да я спре: — До клозета.

— Няма те от седемте удара на първа вахта — почти два часа — мрачно го осведоми Гай. — Трябва да си напълнил кофата догоре. Цяло чудо е, че изобщо е останало нещо от тебе.

— Бях на палубата — започна да се оправдава Том, а след това избухна: — И защо трябва да ти обяснявам? Да не си ми началник? — Хвърли се върху сламеника, сви се на кълбо и покри глава с одеялото.

Глупава малка лисица, помисли си той с горчивина. Пет пари не давам, дори да цопне през борда, да я излапат акулите.

22.

„Серафим“ пореше вълните на югозапад, без да събира нито риф през звездните нощи. Всеки ден по пладне Том заставаше на юта с офицерите и с помощта на личния си бакстаф39 определяше ширината, на която се намираше корабът. Баща му и Нед Тайлър правеха същото, а после сравняваха резултатите. В един незабравим ден Том приключи сложното изчисление и вдигна поглед от плочата си.

— Е, сър? — попита баща му със снизходителна усмивка.

— Двадесет и два градуса, шестнадесет минути и тридесет и осем секунди южна ширина — отвърна колебливо Том. — Според моите изчисления, трябва да се намираме на няколко левги северно от Тропика на Козирога.

Хал се намръщи престорено и погледна към Нед.

— Много ли е голяма грешката, мастър Втори?

— Да, капитане, поне десет секунди.

— Аз бих казал петнадесет. — Изражението на Хал омекна. — Няма нужда да го наказваме, нали?

— Тоя път не — пусна Нед една от редките си усмивки. Разликата между трите изчисления възлизаше на няколко морски мили — нищо на фона на морския безкрай. А и никоя жива душа не бе в състояние да каже, кое от изчисленията е правилното.