Мусон - Смит Уилбур - Страница 180

— Загубихме тука почти час — прекъсна го Том. — Знаем вече числеността на неприятеля. Да тръгваме!

Това огромно стълпотворение от оковани и натоварени мъже и жени се движеше още по-бавно от преди и малобройният, отлично трениран, през годините на лов, отряд, бързо го настигаше.

Малко преди пладне в седемнадесетия ден от преследването, двама от разузнавачите се появиха тичешком пред крачещия начело на колоната Том и неизоставащата Сара.

— Видяхме пушек от огньовете им — завикаха съгледвачите, преди да са дотичали при тях.

— Остани при Люк и Алф! — каза Том на Сара и кимна към Аболи. Двамата тръгнаха с бърза лека стъпка, както се догонва слонско стадо в последния етап от преследването. Съгледвачите лоци ги заведоха до един гранитен хълм, от който се откриваше прекрасна гледка на мили напред.

Пушеците на стотици огньове се виеха към безоблачното небе на не повече от няколко мили от тях.

— Пипнахме ги най-после! — възкликна Том и ги поведе в същия лек тръс надолу по хълма. След час стигнаха изоставения лагер, в който все още димяха огньове. Широка пътека, отъпкана от хиляди боси стъпала се виеше между дърветата и те затичаха по нея.

Спряха неволно, доловили далечна мелодия: печална песен от хиляди гласове се лееше нежно под палещите лъчи на обедното слънце. С неповторима красота, тъжната мелодия на робите казваше сбогом на загубения роден край, на дома и близките, които нямаше да видят никога вече.

Том огледа терена пред себе си.

— Ще ги заобиколим отдясно. Трябва да ги изпреварим и да пуснем колоната да се източи пред нас, за да научим точния им брой и начин на придвижване.

Стигнаха последните дървета и пред погледа им се ширна просната до хоризонта равнина. Нажеженият въздух трептеше над бледожълта трева. Стада дивеч пасяха из полето. Отделни конусовидни хълмчета се открояваха като острови сред необятната шир, а тук-там единични акации извисяваха плоски корони. Стада дивеч пасяха из полето. Жирафи проточваха внушителни шии, за да пасат акациите, а на места се възправяха застрашителните черни и рогати туловища на носорози.

На две-три мили отляво се виждаше облакът прах, вдиган от кервана. Том и Аболи мигом решиха, какво да бъде следващото им действие. Един от конусообразните гранитни хълмове лежеше точно пред колоната. Върхът му би предоставил идеална наблюдателна позиция, но трябваше да бързат. Оставиха двамата съгледвачи скрити между дърветата, а те се понесоха с все сили през полето.

Стигнаха малкия хълм почти напълно изтощени и се проснаха в основата му, за да си поемат дъх. Щом се поокопитиха достатъчно, за да могат да седнат, двамата пийнаха по няколко глътки вода от меховете. После станаха и заизкачваха скалистия склон на хълма. Под самия хребет отново се проснаха в цял ръст и внимателно надникнаха над ръба. Началото на кервана роби се намираше на миля от тях. Трябваше да се източат под хълма.

Хиляди фигурки се нижеха в бавно потекъл поток на почти три мили до края на гората. Беше точно както го описваше Аболи. В челото на колоната яздеше внушителна фигура на арабски жребец. Облечена бе в зелена роба, а около главата се вееше края на тюрбан в същия цвят. Открити оставаха само очите му. Две голи чернокожи жени пристъпяха от двете страни на коня, понесли над ездача украсен с пискюли слънчобран.

Останалите араби бяха отстрани на колоната. Том преброи през далекогледната тръба сто петдесет и четири души, почти колкото очакваха. Сто тридесет и шест бяха пехотинци, останалите на коне. Всички носеха роби и бяха тежковъоръжени. Конниците яздеха напред-назад покрай колоната, като подканяха хората да вървят по-бързо.

Робите бяха прекалено много, за да бъдат преброени точно, но Том пресметна, че първоначалната оценка на Аболи е много близка до истината. Повечето, и мъже, и жени, бяха голи. Малцина имаха по парче кожа или парцалив плат около слабините си. Оковани бяха до един. Децата бяха навързани по пет-шест за вратовете с въжета от лико или ивици сурова кожа. Не бяха сметнали за нужно да си хабят веригите за тях.

Главите и телата на всички бяха посивели от плътен слой прах, през който личаха следи от струйки пот, придаващи на хората някакъв свръхестествен вид. Всички носеха по нещо. Дори децата крепяха на главите си кошове със зърно. Жените носеха спалните рогозки и лични вещи на арабите или мехове с вода. Мъжете бяха натоварени с бивни. Далекогледната тръба даде възможност на Том да преброи стотици. Няколко бяха толкова големи, че ги носеха по четирима.

Колоната идваше все по-близко и по-близко. От наблюдателницата си на хълма виждаха все повече и повече подробности. Дочуха тъжна песен. Една жена в началото на кервана изпусна товара си и падна на земята, като увлече други три, оковани с нея. Околните се опитаха да й помогнат, но тя бе твърде слаба, за да стои права.

Суматохата накара четирима от пазачите да дотичат начаса. Скупчиха се над момичето и Том чу гневните викове, с които се мъчеха да я вдигнат на крака. Един от тях започна да я налага с бич. Замахна отвисоко, като се целеше отначало в задната част на бедрата, а после, видял че няма ефект, премина към гърба и задника. Плющенето на ремъка върху гола кожа се донасяше отчетливо през нажежения въздух.

Най-накрая арабите се примириха с още една загубена глава жива стока. Един коленичи и освободи китката на момичето от белезниците, после я хвана за глезените и извлече тялото край пътеката. Другарите му сръчкаха спрялата колона да тръгва, а голото, потънало в прах тяло на момичето остана да лежи, където го оставиха. Колоната вече се точеше така близо до хълма, че двамата различаваха с просто око отделните лица. Изведнъж Аболи се вдърви и стисна рамото на Том. Посочи напред и след миг Том разбра, какво го бе развълнувало. Минаваше нова група деца — безразборно навързани с тънко въже през кръста момчета и момичета. Всяко дете носеше на главата си вързоп или кош, чиято тежест варираше в зависимост от ръста и силата на носача. Момчето начело беше най-високо от всички. То крачеше леко и гордо изправено, докато останалите се мъкнеха отчаяни и изтощени.

— Зама — каза Аболи. — Най-големият ми син. А тоя зад него е Тула. — Гласът му бе равен, но в очите гореше страшен, величествен гняв. — Там са също Цете и Фала, в следващата редица. — Двете жени бяха голи, с оковани шии и натежали от млякото, предназначено за пребитите им рожби гърди.

Том не знаеше как да утеши стария си приятел. Лежаха и гледаха, как се вие пред погледите им печалната процесия. Крачеха толкова бавно, че минаха почти два часа, докато се извървят всички. Пазачите гонеха хората с викове и камшици.

Глутница чакали и хиени се мъкнеше след кервана. Те лапаха лакомо екскрементите, оставяни по полето от поразените от дизентерия роби, както и всеки друг захвърлен отпадък. Том мислеше, че изоставеното момиче е мъртво, но грешеше. Когато хиените се скупчиха около него с нетърпелив кикот и лакомо скимтене, то напрегна сили да се подпре на лакът, но усилието се оказа прекалено голямо. Падна на земята, прибра колене към гърдите и вдигна ръце над главата.

Глутницата отстъпи за миг, но после отново наобиколи жертвата си. Една проточи шия и се опита да подуши крака й. Момичето вдигна камък, хвърли го и тя се отдръпна. Тогава друго от подобните на кучета едри животни се втурна зад гърба й и впи зъби в рамото на момичето. Когато то се претърколи и зарита в праха, хиената завъртя голямата си глава и откъсна парче месо, което моментално глътна, а момичето се строполи, стенейки от болка. Останалите не можеха повече да издържат на миризмата на кръв. Още едно животно се втурна напред и захапа жертвата за крака. Дръпна се назад и я повлече като шейна. Том скочи, готов да се втурне на помощ, но Аболи го смъкна до себе си.

— Арабите са още съвсем близо. — Посочи колоната на половин миля от тях. — Ще те видят. Нищо не можем да направим за нея.

Беше прав, разбира се. Пред очите им още една хиена се хвърли напред и като захапа момичето за корема, започна да тегли в посока противоположна на първата. Животните опъваха жертвата си, а писъците й стигаха до ушите на двамата мъже горе. И тогава всичките десетина хиени се нахвърлиха, заръфаха плътта на момичето, натрошиха костите му с огромни челюсти, а конвулсиите му отслабваха, докато скоро замряха напълно. След няколко минути от него остана само кърваво петно. Глутницата се повлече подир отдалечаващия се робски керван.