Мусон - Смит Уилбур - Страница 152

В Саар не знаеха, че не е мюсюлманин. По настояване на принца, той скриваше това обстоятелство през цялото време, откакто живееше сред местните хора. Известно му бе, че не биха го приели с такава готовност, ако подозираха, че е неверник. Смятаха, че е поел обет да не се моли в присъствието на други вярващи, а да се обръща към Бога в усамотение. Всякога, в часа за молитва, той напускаше останалите и се отправяше в пустинята.

Останал сам, Дориан се молеше на Бога на предците си, коленичил в пясъчната пустош, но с времето, устните му все по-трудно намираха верните думи, а молитвите ставаха все по-повърхностни. Постепенно го завладяваше странното усещане, че е изоставен от собствения си Бог. Губеше вярата на своето детство и се чувстваше объркан и обезсърчен. Спря на билото на хълма и загледа коленичилите и проснати по очи мъже. Не за пръв път завиждаше за непоклатимата им вяра. Изчака да свършат молитвите и започна да се спуска надолу. Повечето мъже бяха слезли по каменистата пътечка към селото. Скоро край гробницата останаха само двама.

Батула, неговият копиеносец, бе клекнал с неизчерпаемо търпение в сянката на легналите до него две камили. Бронзовият боен щит беше вързан към седлото на ездитната камила на Дориан, а в кожен калъф беше пъхнат мускет. Върхът на дългото му копие блестеше под слънчевите лъчи, а от него се полюляваше зелен пискюл. С това се изчерпваше цялото снаряжение на пустинния воин.

Ал Алама също го очакваше, седнал на завет върху голата червена скала. Дориан тръгна по пътечката натам. В брадата на моллата се бяха появили първите сиви нишки, но кожата му си оставаше опъната и въпреки многомесечната езда из пустинята и намалените дажби, не беше отслабнал. Гледаше с наклонена глава приближаването на Ал Салил, Изтегления меч.

Ал Салил бе израсъл, а под дългите развети роби се криеше жилесто и кораво тяло с изпита и калена от пустинята плът. Приближаваше с еластична походка, като на бягаща камила, а в осанката на раменете и забулената глава имаше нещо властно и подчиняващо.

— Името му е добре избрано — каза си Ал Алама. Когато приближи съвсем, той го покани с жест и младият мъж седна до него на скалата. Краката му се сгънаха отдолу, седеше с грациозната непринуденост на роден в Саар, а кривата сабя в ножница от кожа и злато почиваше в скута му. Виждаха се само очите: останалата част от лицето му беше скрита зад омотания край на чалмата. Очите бяха пронизващи, зелени и светли, и въпреки пясъка и ярката светлина на пустинния ден, не бяха налети с кръв. Дориан бавно разви плата от лицето си и се усмихна на моллата.

— Радвам се на завръщането ви! Липсвахте ми, свети отче! — каза той. — Като няма с кого да се препирам, животът ми стана скучен.

— Скучен? — Ал Алама скри усмивката си. — Шейховете ми разправят друго. Шестнадесет врагове са нанизани вече на копието ти.

Дориан подръпна брада, чиито къдри се разбягаха под пръстите му, ярки като току-що излята мед.

— Отоманците са лесни за убиване — каза скромно той, но усмивката не слезе от устните му.

Все още си е така очарователен, както при първата ни среща на остров Дар ал Шейтан. Ал Алама разгледа лицето му: високо чело на учен се противопоставяше на твърдата линия на устата и брадичката, които издаваха воина и родения водач.

— Защо ме доведе тук, стари татко? — попита Дориан и се наведе напред, за да го погледне в очите. — Ти нищо не правиш без причина.

Ал Алама се усмихна на свой ред и тихо попита в отговор:

— Знаеш ли чий е този гроб?

Дориан погледна към обезцветения купол и порутените стени.

— На някой свят мъж — отвърна той. Имаше много такива гробници. Някои пазеха пръснатите тук-там оазиси във вътрешността, други бяха накацали по насечените хълмове и скалисти вериги, покрай южното крайбрежие.

— Да — съгласи се Ал Алама. — Свят мъж.

— Не мога да прочета името — каза Дориан, защото повечето надписи по стената бяха изтрити от пясъчните бури. Все още личаха отделни цитати от Корана, а и някои други, които Дориан не можеше да определи — може би думи на самия погребан.

Ал Алама се изправи и започна да обикаля гробницата, като четеше все още личащите надписи. След малко и Дориан стана, за да се присъедини към него.

— Ето един цитат от светеца погребан тук. Може би ще те заинтересува. — Ал Алама посочи към горния край на стената.

Дориан разчете част от него с голяма мъка:

— Сирачето, което идва от морето — започна той и Ал Алама кимна окуражително, — с езика и короната на Пророка… — Дориан млъкна. — Не мога да го разчета по-нататък, много е разрушено.

— С езика и короната на Пророка, но с помръкнало сърце на езичник — помогна Ал Алама. Дориан приближи и впери поглед нагоре.

— Когато светлина изпълни това сърце, той ще събере пясъците на пустинята, които са разделени, а справедливият и благочестив негов баща ще седне върху слонски гръб.

Дориан се върна при Ал Алама.

— Какво е това? Не е от Корана. Като стих звучи приятно, но няма никакъв смисъл. Кои са езикът и короната на Пророка? Как може сираче да има баща? И какво общо има слонът?

— Пророкът е имал корона от червена коса, а езикът му естествено е бил арабски — свещения език. — Ал Алама се изправи. — В палатите на Мускат се пази трона на Оман, изваян от огромен слонски бивник. Тълкуването на останалата част от пророчеството оставям на тебе. Ако приложи думите към себе си, дори и такъв тъп ученик като Ал Салил, би трябвало да разгадае гатанката на Светия Темтем.

— Темтем! — възкликна Дориан. — Това ли е гробът на светията? — Вгледа се в ерозиралия надпис и този път името изпъкна като човешка фигура в тъмна мъгла. — Пророчеството! Тези думи дадоха ново русло на живота ми. — Изпита благоговение, но това чувство се смеси с гняв и негодувание срещу тия няколко загадъчни думи, изсечени толкова отдавна и едва четливи днес, заради които бе пропуснал толкова много неща в живота си и заради които трябваше да понесе толкова много страдания. Искаше да им се опълчи, да възрази и да ги опровергае, но Ал Алама вече бе преполовил пътеката към селцето, оставяйки го сам, изправен пред своята участ.

Дориан остана там дълги часове. От време на време крачеше ядосан край стената, в търсене на нови късове познание. Четеше ги на глас, като подлагаше на изпитание по-скоро звученето, отколкото съдържанието им и се мъчеше да вникне в скрития им смисъл. Понякога клякаше, за да се вторачи в една-единствена дума или израз, а после бързаше назад към посочения от Ал Алама надпис.

— Ако аз съм сирачето, за което говориш, тогава много грешиш, старче. Аз никога няма да вляза в тия рамки. Аз съм християнин. Никога няма да приема исляма. — Той предизвикваше древния светия. — Никога няма да събера разделените пясъци на пустинята, каквото и да означава това.

— Господарю! — Гласът на Батула наруши мислите му и Дориан се изправи. — Корабите! — Копиеносецът посочи към скалите. — Влизат в залива.

Батула вдигна камилите и ги насочи към пътеката. Дориан се затича и бързо ги настигна, преди да са се спуснали по склона. Когато се изравни със собственото си животно, Дориан викна:

— Ибрисам! Свилени ветре! — При звука на гласа му, камилата извърна глава и погледна надолу с огромните си тъмни очи, украсени с два реда гъсти мигли. Приветства го с къс приглушен рев. Беше чистокръвно животно. Дориан се метна на седлото, разположено на седем стъпки от земята, с лек скок. Докосна шията с дългата ездитна палка и премести тежестта си по-напред в изработеното от най-фина кожа седло, окичено с великолепни орнаменти, пискюли и ленти, боядисани във всички оттенъци на червеното, жълтото и синьото. От него висяха плетени торби с бродирани сребърни звезди по тях.

Ибрисам отвърна на докосването и преместването на тялото с преминаване в елегантен и удобен за ездача ход, с който веднъж бе носил любимия си господар с десет мили за час, в продължение на осемнадесет часа без почивка, от устието на Уади Тауб, през страховитите равнини на Мудаил, осеяни с белите кости на изчезнали кервани, чак до възсолените води на оазиса Ма Шадид.