Мусон - Смит Уилбур - Страница 144

— Сбихме се — каза Том. — И по-рано сме се били и то не един път, но никога, както тогава. — Том замълча и болката от спомена беше толкова очевидна, че Сара понечи да го приласкае и да го спре. — Не, Сара, трябва да ти разкажа всичко. Трябва да ме изслушаш, за да разбереш как се случи. — Като ту спираше, ту изливаше неспирни потоци думи, той разказа за битката през оная последна вечер в Хай Уийлд. — Попита ме, как съм си счупил носа и аз тогава не можах да ти обясня. — Той докосна носа си. — Били го направи.

Описа боя с прости думи, но толкова живи, че Сара побледня и впи нокти в ръката му.

— Най-накрая, нямах сили да го убия, макар да го бе стократно заслужил. Трогна ме Елис с детенцето на ръце. Тя молеше за пощада и аз не можах да го убия. Прибрах си сабята и се махнах, като смятах, че това е краят на всичко. Но трябваше да познавам по-добре брат си.

— Още ли има? — попита тя, с тих и уплашен глас. — Не знам дали ще издържа още.

— Трябва да ти кажа всичко, а ти трябва да ме изслушаш.

Най-накрая стигна до фаталния сблъсък на кея под Тауър. Описа й сражението с бандата наети главорези. Гласът му ставаше все по-тих и по-тих, все по-често спираше, за да намери точните думи.

— Аз все още не знаех, че е Били. Беше тъмно. Носеше широкопола шапка и лицето беше скрито. Помислих го за лодкар и затичах насреща му, за да го наема. Останах като ударен от гръм, когато насочи в гърдите ми пистолет. Стреля и куршумът ме удари ето тук. — Вдигна ризата и показа продълговатия розов белег под мишницата си.

Тя го разгледа, а после прокара пръсти по кожата. Беше го виждала и преди, но когато питаше от какво е, той се измъкваше с уклончиви думи. Сега разбираше защо.

— Той е можел да те убие — ахна тя уплашена.

— Да. Всъщност си помислих, че го е сторил. Но за късмет, куршумът удари ребро и се отплесна. Паднах на земята, а Били стоеше над мене и се готвеше да стреля пак. Този път щеше да сложи край на всичко. Стисках сабята в ръка. Бях уплашен до смърт. Хвърлих я с всичка сила и тя прониза гърдите му. Удари го в сърцето.

— Боже милостиви! — Сара се вторачи в него. — Убил си собствения си брат!

— Дори и тогава не знаех, че е Били. Не знаех до момента, в който махнах шапката и видях лицето му.

И двамата замълчаха.

Сара беше потресена. После се окопити.

— Той е искал да те убие — твърдо каза тя. — Трябвало е да го направиш, Том! За да спасиш живота си. — Като видя неутешимата болка в очите, тя хвана с две ръце главата му и я притисна към гърдите си. Започна нежно да го милва. — Не си виновен! Трябвало е да го сториш!

— Хиляди пъти съм си го повтарял. Но той ми беше брат.

— Бог е справедлив! Сигурна съм, че ще ти прости, любими! Трябва да забравиш!

Том вдигна глава и тя разбра, че нищо на този свят не може да уталожи болката му. Щеше да го измъчва докато диша. Целуна го.

— Всичко това не променя нещата между нас, Том. Аз съм ти жена завинаги. Като не можем да се върнем в Англия, така да бъде! Аз ще те последвам и накрай света. Нищо друго, освен нас двамата и любовта ни, няма значение.

Тя го дръпна на рогозката, за да му предложи утехата на тялото си.

112.

„Лястовицата“ продължаваше да чака в залива. Отдавна бяха приключили с ремонта и корабът отново беше елегантен и красив. Корпусът му блестеше с новата си боя, но платната си оставаха свити и той се дърпаше на котвените си въжета като сокол към плячка.

Екипажът започваше да се изнервя. Имаше няколко грозни сбивания, причинени от отегчителното бездействие и Том ясно съзнаваше, че не може да ги държи като затворници на собствения им кораб. Все по-силно ставаше изкушението, да престъпи заповедта на султана и да отплава към забранените води на север, където държаха в плен Дориан или да акостира край материка и да навлезе в тия тайнствени райони, откъдето носеха злато, слонова кост и гуми арабика.

Аболи и Нед Тайлър препоръчваха търпение, но Том им се зъбеше:

— Търпението е за старците. Късметът никога не се усмихва на търпеливите.

Мусонът бавно преминаваше в бездиханния период на безветрието, после се обърна и зашептя почти нечуто откъм североизток с тихия полъх, вещаещ промяна на сезона и неспирните дъждове на каскази.

Каскази набираше сили и тежко натоварените търговски кораби вдигнаха котви, опънаха платна и поеха с новородения вятър към Добра Надежда.

„Лястовицата“ чакаше в почти празното пристанище. И ето, че един ден при редовното посещение на Том в двореца, везирът го приветства като новопристигнал, настани го на брокатена възглавница и му предложи филджан гъсто сладко кафе.

— Моите усилия за решаване на вашия въпрос дадоха плод. Негово Превъзходителство Султанът реши благоприятно молбата Ви за търговски лиценз. — Той се усмихна обезоръжаващо и извади от ръкава си един документ. — Това е ферманът.

Том протегна нетърпеливо ръка, но везирът прибра документа обратно.

— Действието на фермана е ограничено единствено в чертите на Занзибар. То не Ви дава право да плавате на север или да посещавате което и да било пристанище на материка. Ако направите това, корабът Ви ще бъде арестуван заедно с екипажа.

Том направи опит да прикрие раздразнението си.

— Разбирам и съм много благодарен за проявеното от султана великодушие.

— Всяка закупена от Вас стока ще бъде облагана с данък в размер на една пета от стойността й, като този данък ще се заплаща в злато, преди да се натовари стоката на борда.

Том преглътна с мъка, но продължи да се усмихва любезно.

— Негово Превъзходителство е наистина много великодушен.

Везирът пак подаде документа и отново го прибра, щом Том протегна ръка, за да го вземе.

— Ах, простете ми, ефенди. Забравих една дреболия — таксата за издаване на фермана. Хиляда рупии в злато и разбира се още петстотин за ходатайстването ми пред Негово Превъзходителство.

С фермана в джоба Том можеше вече да обикаля пазарите. Заедно с мастър Уолш и Аболи, всеки ден призори слизаше на брега и се връщаше на борда чак в часа на Зур, ранната следобедна молитва, когато търговците затваряха сергиите си, за да се отзоват на провлачения вик на мюезина, приканващ към себеотдаване на Бога.

През първите седмици не купуваше нищо, но прекарваше дълги часове в приказки с търговците, пиеше кафе и разменяше любезности с тях, разглеждаше стоките им, без да проявява интерес, без да сключва сделки, като само сравняваше качества и цени. Отначало Том мислеше, че след като другите търговци са си заминали, под напора на каскази, неговите позиции на купувач ще укрепнат и за предлаганите стоки няма да има конкурентно търсене.

Скоро установи, че очакванията му се разминават чувствително с действителността. Другите търговци бяха преровили всичко и купили най-доброто. Слонските бивни, останали неизкупени, бяха недорасли — само някои надминаваха ръката му на дължина, — деформирани и с лош цвят. Нямаше нищо, което макар и донякъде да се доближи до оня чудовищен чифт, закупен от баща му от консула Грей при предишното посещение на острова. Въпреки ниското качество, оялите се вече търговци държаха цените си и свиваха с безразличие рамене пред неговите протести.

— Ефенди, малцина са ловците на слонове. Това е опасен занаят и всяка година трябва да влизат все по-навътре, за да откриват стадата. Вече сме в края на сезона. Основните количества бяха изкупени от другите франкски търговци — обясни му лукаво един от търговците. — Аз разполагам обаче, с няколко много добри роба, които можете да видите.

Том мобилизира всичките си сили, за да отклони с благоприличие предложението да проучва човешка стока. Аболи бе заробен като дете, но всяка ужасяваща подробност бе останала ярко запечатана в паметта му. Още преди да отплава от Англия, Том бе добре запознат с тази отвратителна търговия. По време на многобройните си плавания, баща му я бе опознал лично и под негово влияние у малкия Том бе възпитано отвращение към нея.