Мусон - Смит Уилбур - Страница 138

— В добро здраве — отвърна сковано той, — както надявам се и ти.

— Аз бях болна — прошепна Керълайн, втренчена в очите му. Овлажни устни с език. — След раждането на нашия… — Тя спря изчервена и объркана. — Раждането на Кристофър.

— Много съжалявам. — Сянка на съчувствие покри лицето на Том. — Как са родителите и сестрите ти? — Трябваше да се напрегне, за да си спомни имената им. — Агнес и Сара?

— Баща ми е назначен за губернатор в Бомбай. Той уреди консулското място в Занзибар за Гай. — Хвърли неспокоен поглед към съпруга си, който продължаваше да я фиксира с гневен поглед. — Майка ми почина от холера преди една година.

— Съжалявам! — вметна Том. — Беше много приятна жена.

— Благодаря. — Керълайн наведе тъжно глава. — Сестра ми, Агнес, се омъжи в Бомбай.

— Но тя беше толкова малка! — възкликна Том, като си спомни двете палавници от „Серафим“.

— Вече не е малка. На седемнадесет е — поправи го Керълайн. Отново замълчаха, а Гай седна на мястото си, без повече да се опитва да налага авторитета си.

Без да иска, Том сведе поглед към детето, което се притискаше в полите на Керълайн.

— Красиво дете! — Отново вдигна очи към нея.

Тя кимна, сякаш в отговор на непроизнесен въпрос.

— Да, прилича на баща си.

Том изпита почти непреодолимо желание да вдигне детето на ръце, но напрегна воля и отстъпи крачка назад.

— Керълайн! — отново се намеси Гай още по-настоятелно. — Имам работа. Моля те, изведи Кристофър!

Керълайн сякаш повехна и в погледа й се появи отчаяние. Погледна отново Том и каза:

— Радвам се, че те видях, Том. Може би ще ни дойдеш на гости, докато си в Занзибар. Би ли могъл да ни посетиш за вечеря някоя вечер? — В гласа й се почувства копнеж.

— Не мисля, че Том ще остане достатъчно дълго, за да има време за подобни посещения. — Гай бе станал отново и я гледаше смръщен, за да я накара да млъкне.

— Много жалко — отвърна Керълайн. — Тогава трябва да ти кажа сбогом. — Взе детето на ръце. — Всичко хубаво, Том!

— Всичко хубаво, Керълайн!

С Кристофър на ръце, тя изшумоля през вратата. Детето гледаше сериозно назад към Том, през рамото на майка си.

Дълго след като си излязоха, двамата братя запазиха мълчание. След това Гай каза с овладян, студен глас:

— Ще стоиш настрана от семейството ми! Няма да допусна отново да говориш с жена ми. Веднъж вече те извиках на дуел! Мога да го сторя пак, ако ме принудиш.

— Няма да ми достави кой знае какво удоволствие да те убия. Ти никога не си бил фехтувач, Гай — отвърна Том и се сети за Уилям. Чувството за вина все още се таеше като твърда топка в стомаха му. — Нямам никакво желание да се меся в личния ти живот. Оттук нататък ще се виждаме само по делови въпроси. Съгласен ли си?

— Всеки контакт с тебе е отблъскващ, но съм съгласен — отговори Гай. — И първият делови въпрос за мен е: възнамеряваш ли да се занимаваш с търговия в тия води? От пристанището съобщават, че корабът ти е тежко натоварен. Разполагаш ли с лиценз за търговия от Компанията? Караш ли търговски стоки?

— Намираме се на осем хиляди мили от Лондон, господинчо. Отвъд линията сме и аз не признавам властта ти или тая на английския закон. Никой не може да ми се бърка в работата или да се интересува от намеренията ми. — Том сдържаше с мъка гнева си. — Моята първа грижа е Дориан. Правил ли си запитване за него към султана на Занзибар?

Гай се разтревожи.

— Не съм имал основания да се обръщам към султана по този въпрос и на теб забранявам да правиш такова нещо. Успях да установя сърдечни отношения с него. Сега той е благосклонно разположен към Англия и Компанията. Не желая това състояние на нещата да се променя от някакви обвинения срещу неговия суверен, принц Ал Малик.

Изразът на Том рязко се промени.

— Откъде знаеш, че Ал Малик е купил Дориан? Аз не съм споменавал това име.

Гай се сконфузи и доста забави отговора си.

— Ал Малик е суверенен господар на крайбрежния район. Съвсем естествено е да предположа…

— По дяволите, Гай! За теб не е естествено да предполагаш каквото и да било! Ти знаеш нещо за съдбата на Дориан. Ако не ми кажеш, отивам право при султана!

— Няма да го направиш! — Гай скочи прав. — Няма да ти позволя да объркаш цялата ми работа тук!

— Не можеш да ме спреш!

— Виж какво ще ти кажа. — Тонът на Гай се промени. — Добре, ще чуеш истината. До мене също стигнаха слухове за някакво бяло момче с червена коса, пленено от арабите. Естествено, помислих си за Дориан и направих запитване пред султана. Той обеща да изпрати човек при Ал Малик и да разбере истината. Очаквам отговора на принца.

— А защо ме излъга? Защо не ми каза това от самото начало? — попита Том. — Защо трябваше да изтръгвам истината насила?

— Защото добре те познавам. Не исках да хукнеш да дразниш султана. Отношенията ми с него са много деликатни.

— Преди колко време направи това запитване?

— Искам да стоиш настрана! — заобиколи въпроса Гай. — Цялата работа е в мои ръце.

— Преди колко време?

— Преди известно време. — Гай погледна към писалището си. — Преговорите с араби отнемат доста време.

— Кога? — Том приближи и завря лицето си в лицето на Гай.

— Когато за пръв път стъпих на острова — отвърна той. — Преди една година.

— Една година? — извика Том. — Една година? Е, повярвай ми, аз няма да чакам толкова! Отивам при султана още днес и ще настоявам за отговор.

— Забранявам ти! — изкрещя Гай. — Аз съм консулът тук!

— Забранявай колкото си щеш, Гай! — отвърна мрачно Том. — Тръгвам към крепостта.

— Ще доложа всичко за поведението ти на лорд Чайлдс в Лондон — заплаши отчаян Гай. — Корабът на Компанията ще отплава след няколко дни. Лорд Чайлдс ще стовари върху теб целия гняв на Компанията.

— Никаква твоя заплаха няма да ми попречи да търся Дориан. Изпрати колкото си искаш доклади, Гай, но докато получиш отговор ще мине година или повече. Дотогава аз ще съм на хиляди мили оттук, заедно с Дориан.

— Веднага напуснете къщата ми, сър! — викна Гай. — И да не сте посмял да прекрачите прага й още веднъж!

— Такава покана е точно по моя вкус, сър. — Том нахлупи шапката си. — Пожелавам Ви приятен ден!

Отправи се към вратата, без да се обръща назад и се усмихна, когато Гай изкрещя подире му:

— Забранявам ти да приближаваш двореца на султана! Веднага ще го предупредя, че си нарушител на монополното право и че зад теб не стои нито Компанията, нито Негово Величество, нито моята служба.

107.

Том закрачи по пясъчната алея назад към пристанището и Аболи трябваше да ускори ход, за да не изостане. Като не получи отговор на първите си въпроси, той мълчаливо следваше Том.

Капитанът беше бесен от яд. Искаше да нахлуе в крепостта, да стисне езическата свиня за шията и да изцеди отговорите му. Но разумът му стигна да осъзнае, че е загубил контрол над чувствата си, че още един път е на стъпка да извърши насилие, което би могло да отведе до фатален край неговата експедиция. Трябва да се върна на борда на „Лястовицата“, където няма да мога сам да си навредя и да поговоря с Аболи и Нед, преди да предприема каквото и да било, повтаряше си той, а ръката му сама хващаше ефеса на сабята. По дяволите! Ако за спасяването на Дориан трябва да се опълчи с корабчето си срещу целия мюсюлмански флот, нямаше и окото му да мигне.

Отзад, някой извика толкова тихо, че първоначално звукът не успя да пробие пелената на гнева му. После се разнесе тропот от галопиращи копита и викът се повтори:

— Том! Чакай! Почакай ме! Трябва да говоря с теб!

Том се извърна рязко и погледна назад. Конят препускаше към него, ездачът се бе навел над шията му, а под копитата излитаха облачета пясък.

— Том! — Този път разбра, че гласът е женски. Когато конят приближи, забеляза издути като балон поли и развети по вятъра къдри. Гневът му се изпари начаса и той зяпна смаяно.

Яхнала бе животното без седло и Том видя бялата плът на притисналите коня крака, голи високо до над коленете, където се бяха сдиплили полите й. Вдигна тънка ръка и му махна.