Мусон - Смит Уилбур - Страница 135

Мнозина бяха пращали вече тайни емисари при Ал Малик, защото той беше могъщ човек и доказан воин без конкуренция. Всички знаеха, че халифът го е заточил в края на държавата, защото се страхува от влиянието и популярността на своя полубрат. Пратениците обещаваха, че ако се завърне в Арабия и оглави въстание срещу брат си, техните племена ще го подкрепят. С него начело на халифата, те бяха отново готови да се опълчат срещу отоманците.

— Това е Ваш дълг и от Бога дадено право. Ако дойдете при нас, моллите ще обявят джихад, свещена война, и ние ще тръгнем след Вас, за да свалим тирана — обещаваха пратениците.

Това беше много опасно начинание, изпълнено с ужасни рискове. Ако се провалеше, никой от насядалите тук шестима мъже не хранеше илюзии относно крайния резултат лично за себе си. Потънаха в дълъг разговор за възможния успех и справедливостта на каузата.

Когато започна съветът, лодките на пясъка долу бяха останали на сухо поради отлива. Дълги колони роби се виеха към тях, за да ги освободят от товара им. Докато траеше съветът, приливът дойде, а джонките постепенно се изправиха и заплаваха по водата. Опънаха плетените си платна и поеха към протока. Мястото им в крайбрежните води бе заето от нови тежко натоварени кораби. Шестимата мъже продължаваха разговора, а приливът стигна връхната си точка, за да започне отлив.

През цялото време Ал Малик говореше малко, повече слушаше останалите, даде им възможност да излеят сърцата си, без прекъсване и ограничения, като непрестанно отбираше зрънцата от плявата.

Обсъдиха боевата способност на силите, на които можеха да разчитат и съставиха списък на необвързаните или колебаещи се шейхове. Сравниха ги със силите, верни на Ибн Якуб. Чак след като чу всичко, което имаха да кажат, Ал Малик взе своето решение.

— Трябват ми племената от дълбоката пустиня, от Саар, Дам и Караб. Те са най-добрите воини в целия Омански халифат. Без тях каузата ни е обречена на неуспех. Засега обаче, нямаме вест от тях. Не знаем в коя посока ще наведат върховете на копията си.

Съветниците замърмориха одобрително и Ал Малик добави тихо:

— Трябва да отида при тях!

Всички замълчаха, обмисляйки този смел ход и Ал Алама каза:

— Вашият брат, халифът, няма да го допусне. А ако настоявате, ще надуши опасността.

— Ще направя хадж, поклонение в Мека, като използвам древния път през пустинята към Светите места — пътя през племенните територии. Халифът не може да попречи на поклонничество, защото наказанието затова е вечно проклятие.

— Рискът е много голям — отбеляза Ал Алама.

— Няма голяма печалба, без голям риск — отвърна Ал Малик. — Бог е велик!

— Аллах акбар! — отвърнаха те. — Бог е велик!

Ал Малик ги освободи с елегантен жест и един по един те започнаха да го прегръщат, да целуват ръка и да се оттеглят. Ал Алама беше последен и Ал Малик му каза:

— Ти остани! Настъпи часът на Магриб, вечерната молитва. Нека се помолим заедно!

Две млади робини донесоха кани с чиста изворна вода, за да се извърши ритуалното пречистване. Двамата мъже измиха ръце, като момичетата поляха три пъти от сребърните кани, изплакнаха уста три пъти и три пъти смръкнаха вода от шепа, като я изхвърляха през ноздрите си с пръстите на лявата ръка. След това измиха лицата и краката си.

Робините си отидоха и Ал Алама се изправи с лице към Мека, хиляди мили на север. Сложил шепи зад ушите, той започна да зове за молитва на висок глас:

— Бог е велик! Нося ви свидетелство затова, че Мохамед е пратеник божи! Идвайте за молитва! Идвайте за ваше собствено добро!

В двора под тях, както и под крайбрежните палми, стотици облечени в роби фигури започнаха да се събират и безмълвно да застават в поза на благоговение, всички обърнали лица в една посока.

— Молитвата започна! — изви Ал Алама.

Когато свърши, Ал Малик даде знак на моллата да седне на възглавницата от дясната му страна.

— Видях на брега при пристигането си момчето, Ал Амхара. Разкажи ми какво стана с него в мое отсъствие!

— Израства като тамариндово дърво, висок и силен. Вече е добър ездач. Мозъкът му е бърз, езикът също. Понякога твърде бърз. Често е склонен да отказва уважение на по-възрастни и високопоставени. Не приема с преклонение критики и ограничения. А когато му се противопоставят или го ядосат, речникът му може да накара всеки боцман да се изчерви — отвърна Ал Алама.

Ал Малик скри усмивката си зад ръба на филджана. Чутото го накара да харесва още повече неверническия си син. От него ще излезе водач.

Ал Алама продължи:

— Стана вече мъж и Бен Абрам го обряза, както подобава. Когато дойде време да приеме исляма, ще бъде готов.

— Това е хубаво — каза принца. — А как мислиш, свети отче, дали усилията ти в това направление са дали плод?

— Вече говори езика ни като роден и знае наизуст цели части от Корана — извъртя го сконфузен Ал Алама.

— Доближил ли се е до правия Бог? — настоя Ал Малик. — Без това пророчеството ще остане без последици.

— Сам Пророкът е казал, че никой не бива да бъде насилван в правата вяра. Сам трябва да стигне до нея и по свой собствен път.

— Значи отговорът е не?

— Страшно обича споровете. Понякога си мисля, че единствената причина да учи Корана наизуст е, че това му дава възможност по-лесно да спори с мен. Непрестанно се хвали със собствената си религия и как един ден щял да бъде посветен в някакъв християнски религиозен орден, който се казвал Рицари на Ордена на Свети Георги и Свещения Граал, чиито членове били баща му и дядо му.

— Не е наша работа да подлагаме на съмнение пътищата на Аллаха — каза Ал Малик.

— Бог е велик! — съгласи се с това твърдение моллата. — Но има и друго във връзка с момчето. Получихме запитване за него от страна на английския консул в Занзибар.

Ал Малик се наведе заинтригуван.

— Мислех, че беше убит преди повече от година.

— Оня беше някой си на име Грей. След смъртта му, англичаните пратили друг да го замести.

— Разбирам. Под каква форма е направено запитването.

— Описва момчето точно, възраст, цвят на косата. Знае, че Ал Амхара е бил в плен на Ал Ауф и е продаден в робство. Знае, че е купен от Ваше Височество. Знае името, което сме му дали — Ал Амхара.

— Откъде е разбрал всичко това? — Загрижени бръчки прорязаха лицето на Ал Малик.

— Не знам. Бен Абрам ми разказа за потеклото на момчето. Той се е запознал и е разговарял с неговия по-голям брат, когато франките го взели в плен на острова.

Принцът кимна.

— Какво знае докторът за момчето?

— Семейството му е благородническо, приближено до английския двор. Независимо от младостта си, братът е страховит воин, който се е заклел да намери и да върне Ал Амхара. Може би семейството стои зад това запитване от Занзибар. Не знаем с положителност, но няма да е разумно, ако омаловажим този проблем.

Ал Малик обмисли казаното и попита:

— Англичаните притежават роби и търгуват с тях. От къде накъде ще оспорват същото право на други? Как ще ни принудят да им се подчиним? Царството им е далеч оттук, на другия край на земята. Не могат да изпратят армия срещу нас.

— Бен Абрам казва, че франките използват вероломни начини за водене на война. Те издават на търговските капитани фермани за война срещу враговете си. Тия хора са като акули, като баракуди. Идват тук да плячкосват.

— Може ли английският крал да ни обяви война заради едно дете?

— Бен Абрам се опасява, че може. Не толкова заради детето, колкото за да има удобно извинение да завладее земи и богатства от Оманската държава.

— Ще помисля върху всичко, което ми каза. — Ал Малик го освободи. — Доведи при мен Бен Абрам и момчето, утре след молитвата Зур!

105.

Дориан се яви за аудиенцията със смесени чувства на радостна възбуда и тревога. Когато за пръв път видя принца, подобни терзания не смущаваха душата му — Ал Малик беше просто един мюсюлманин, враг и вожд на езичници. Оттогава обаче, Бен Абрам и Ал Алама го бяха научили на много неща. Вече знаеше, че династическите му корени са толкова дълбоки, колкото и на английския крал. Знаеше за подвизите му като моряк и воин, както и за дълбоката почит, изпитвана към него от поданиците му. В добавка към всичко това, духовната му връзка с християнството и Англия бе изтъняла и отслабнала, поради огромното разстояние и изтеклото време.