Мусон - Смит Уилбур - Страница 123

92.

Куш подбра жените от джонката, щом стъпиха на брега. Имаше две много млади наложници, скрити от глава до пети в черните дипли на роби и фереджета, но под тях личаха тънките им грациозни снаги. Китките и глезените им бяха красиво оформени, къносани и украсени със скъпи сапфирени и смарагдови пръстени по пръстите на ръцете и краката. Те се кикотеха прекалено, което дразнеше Дориан, а прислужниците им бяха още по-лоши — шумни като ято скорци. Зарадва се, когато Куш ги натири към първата биволска кола.

Тахи отведе Дориан при втората. Биволите бяха чисто бели, с широко разпрострени рога и масивни гърбици над плещите. Приличаха на камилите, чиито рисунки Дориан бе виждал в книгите за пътешествия, в библиотеката в Хай Уийлд. Той искаше да върви край колата, но Куш го спря с пухкава ръка на рамото. Всеки пръст на евнуха беше украсен с пръстен и скъпоценните камъни отразяваха лъчите на тропическото слънце.

— Ще се возиш с мене, малкия! — каза той с тънък женски глас и когато Дориан понечи да се опъне, Тахи го ощипа болезнено по ръката. Той възприе това като предупреждение, че Куш е мъж… или нещо с голяма власт и трябва да бъде предразположен.

Колите се отдалечиха от брега и излязоха от пристанището, като поеха навън от града. Затъркаляха се по тесен прашен път към вътрешността на потъналия в зеленина остров. Минаваха край полюляващи се китки кокосови палми и през горички от диви фурми. Пълчища ярко оперени папагали и зелени диви гълъби гъмжаха из клоните и лакомо кълвяха зрелите плодове. Дориан никога не бе виждал подобни същества и проследяваше многоцветния им полет с възгласи на удивление.

Куш го изучаваше внимателно с проницателния поглед на почти скритите си в гънки тлъстина черни очета.

— Кой те е учил тебе, франка, на езика на Пророка? — попита той и Дориан даде с въздишка изтъркания от повтаряне отговор.

— Мюсюлманин ли си? Или е истина, че си неверник?

— Аз съм християнин — гордо отвърна Дориан.

Куш сбърчи тлъсто лице, сякаш бе глътнал оцет.

— Тогава защо косата ти е със същия цвят като на Пророка? — попита той. — Или е лъжа? Какъв е цветът на косите ти? Защо ги криеш?

Дориан оправи чалмата. Непрестанното обсъждане на тая тема му досаждаше. Имаше толкова други интересни неща наоколо. Искаше му се дебелакът да го остави на мира, за да им се наслади.

— Покажи ми косите си! — настоя Куш и посегна към чалмата. Дориан понечи да се дръпне, но Тахи викна високо и той го остави да вдигне чалмата. Куш гледаше поразен гъстите къдри на момчето да се спускат по раменете му и да пламтят под слънцето като пожар във висока трева. Останалите пътници, настанени в задната част на колата, възкликнаха и призоваха Аллах да види това чудо и даже коларите изостанаха и закрачиха редом с високите колела, за да го погледнат. Дориан бързо-бързо покри косите си.

След около миля, пътят излезе на открито и пред тях се издигнаха високите гладки стени на харема. Построен бе от коралови блокчета и варосан до искрящо бяло. По стените нямаше прозорци и единственият отвор беше портата, направена от тиково дърво и резбована със сложна плетеница от лози и лиственици в съгласие с ислямското изискване да не се възпроизвеждат образи на хора или други живи същества.

Портите се отвориха, щом малкият керван приближи и те навлязоха в затворения, забранен свят на харема. Това беше дом на жените и техните деца, както и на евнусите, които ги охраняваха. Никой възрастен мъж, освен самия принц, не смееше да припари тук. Пристъпването на тази забрана се наказваше със смърт.

Жени и деца се бяха скупчили непосредствено зад портата, за да посрещнат колите. Много от тях не бяха напускали това затворено пространство от детинство. Радваха се и на най-незначителното разнообразие. Те бъбреха и пискаха от вълнение, докато накачулваха колите, за да разгледат пътниците и да потърсят непознати лица сред тях.

— Ето го!

— Значи е вярно. Той е франк!

— Наистина ли му е червена косата? Не може да бъде!

Тук, в уединението на харема, жените се движеха без фереджета. Принцът можеше да избере което си поиска момиче сред своите поданички. Повечето бяха млади и хубави. Цветът на кожата им варираше от черен, през всички оттенъци на кафявото, до масленожълт. Децата им подскачаха наоколо, заразени от всеобщото вълнение. Бебетата ревнаха в ръцете на дойките си, разтревожени от цялата дандания.

Жените се скупчиха отпред, за да видят отблизо Дориан, когато той скочи от колата. После тръгнаха след него и Куш, когато евнухът го поведе през лабиринт от вътрешни дворове и градини. Навсякъде се виждаха богати украси от мозаечни подове и декоративни арки. В мазилките бяха вградени миди и раковини, които образуваха причудливи форми. Имаше езерца, пълни с тръстика и лотоси. Пъстроцветни рибки се стрелкаха под водната повърхност, а над нея висяха водни кончета.

Някои от по-големите деца подскачаха около Дориан и го дразнеха:

— Малък бял неверник!

— Зелени дяволски очи.

Куш замахна на шега към тях с дългата си тояга, но по усмивката му личеше, че не възнамерява сериозно да ги прогони. Бързо преминаваха от красивия разкош на харема към по-запуснатата му част, в задната половина. Явно тук не обичаха да идват. Градините бяха занемарени, а стените мърляви и неизмазани. Минаха край няколко изоставени и обрасли развалини, за да стигнат до една разнебитена постройка с кубична форма. Куш ги отведе пред малка, но яка врата и нареди да влязат. Озоваха се в просторна дневна стая, мрачна и не особено чиста. Стените бяха опушени, а подът покрит с изпражнения от плъхове и гущери.

Куш хлопна вратата подире им и превъртя един огромен ключ в бравата. Тахи му викна през малко зарешетено прозорче във вратата:

— Защо ни заключи? Да не сме затворници или престъпници?

— Могъщият принц Абд Мухамад ал Малик нареди да се внимава да не избяга детето.

— Къде ще бяга? Няма къде да отиде.

Куш не й обърна внимание и си тръгна, като повечето от останалите го последваха. Височайшите дечурлига се погавриха известно време през прозорчето, но скоро им омръзна и си заминаха.

Когато всичко се успокои, Дориан и Тахи започнаха да проучват квартирата си. Освен дневната, тя включваше спални и кухничка с открит оджак. До нея бе разположено помещение за миене с наклонен към открит канал плочест под. Отвъд се намираше отходното място с покрити кофи.

Мебелировката се оказа оскъдна: рогозки за спане и вълнени килимчета за сядане. В кухнята имаше гърнета за готвене и стомни за вода, но естествено, трябваше да се хранят с пръсти, съгласно арабския обичай. Имаше и огромен глинен съд за дъждовна вода.

Дориан погледна нагоре към отвора в тавана на кухнята, откъдето излизаше дима от оджака.

— Като нищо мога да изляза оттам — изфука се той.

— Ако го сториш, Куш ще те нашари с тоягата — осведоми го Тахи, — така че и през ум да не ти минава! По-добре ми помогни да изчистим тая кочина!

Докато се трудеха усърдно, като метяха с тръстикови снопчета и търкаха подовете с половинки от кокосови черупки, Тахи му разясняваше вътрешните правила на харема.

Като дворцова прислужница, откак бе изоставена от съпруга си, тя живееше тук и бе завършен специалист по сложните взаимоотношения на това затворено общество. През последвалите дни, тя сподели специализираните си познания с Дориан.

Принц Абд Мухамад ал Малик караше началото на тридесетте си години. По-големият му брат, халифът, по съображения, свързани с наследяването на титлата, не му бе позволил да се ожени, преди да навърши двадесет. Поради тая причина, най-големият му син бе едва малко по-възрастен от самия Дориан. Казваше се Заин ал Дин и, както и Дориан, още не бе стигнал пубертета — живееше с майка си.

— Запомни това име! — наставляваше го Тахи. — Като най-голям син, той е много важен. — После продължи със списъка на останалите синове, родени от други съпруги и наложници, но те бяха толкова много, че Дориан не си даде труд да ги запомни. Тахи пък, от своя страна, изобщо и не се опита да изброява момичетата — те бяха абсолютно без значение.