Мусон - Смит Уилбур - Страница 116

Том нанесе висок удар в основата на шията, където няма кости, за да отплеснат удара. Острието мина през трахеята и големите кръвоносни съдове и задра в гръбначния стълб. Том го измъкна и удари втори път един инч по-ниско. Сега сабята намери връзките между два прешлена и премина отвъд.

— Напредваш, Клебе. — Аболи подсвирна, когато курвата се строполи и остана неподвижна с поли разкрили тънки и космати, бели крака. — Но още не сме приключили. Ще има и други.

Наизлязоха от входове и сенки като бездомни кучета, надушили мърша. Том не си направи труд да ги брои, но бяха много.

— Гръб в гръб — нареди Аболи и прехвърли сабята в другата ръка. Сега тясната алея, която им се бе видяла като капан, стана тяхна крепост. Реката пазеше единия им фланг, а тухлената стена без прозорци на триетажна постройка — другия.

Том разбра, че от двете страни на алеята напират много нападатели, но те можеха да се бият само един по един. Следващият, който се изправи срещу Том, държеше обкована в желязо тояга и още от първия насочен към главата му удар стана ясно, че човекът владее отлично грозното си оръжие. Том изпита благодарност към Аболи, задето насила го бе карал да се упражнява с подобно в Хай Уийлд. Той се шмугна под тоягата, като не посмя да рискува тънкото острие на сабята си срещу такова брутално оръжие и се приготви за следващи удар. Знаеше, че ще бъде мушкане в главата. Не можеше да отскочи встрани, защото би оставил незащитен широкия гръб на Аболи. Шестфутовата дължина на тоягата позволяваше на нападателя да остане извън обсега на сабята, до момента в който нанесе втория мушкащ удар. Том отклони съвсем леко глава в последния миг и обкования край на тоягата мина като копие на инч от бузата му. После я хвана с лявата ръка и се остави мъжът да го придърпа към себе си. Замахна със сабята, а синьото острие изсъска и блесна като мълния.

Преряза гърлото на нападателя като бръснач малко под брадичката и въздухът излетя през отвора на трахеята с ужасяващо свистене.

Мъжът зад него наблюдаваше като хипнотизиран страховитата гледка, докато убитият все още се олюляваше, описвайки кръг с горната част на тялото си. Така се бе заплеснал, че не можа да посрещне достатъчно бързо следващия напад на Том. Той бе отново високо, към шията, но жертвата съумя да се отмести и острието потъна в рамото. Оръжието, което носеше, издрънча върху камъните. Човекът хвана раненото си рамо и с вик „За Бога, убиха ме!“, се извърна и блъсна в идващия след него. Те се сляха в движеща се човешка маса и за Том бе трудно да набележи определена цел. Той мушна три пъти напосоки в купчината, силно и бързо, като всеки път се разнасяше нов писък на болка. Единият се заклати назад и падна в реката, размахал бясно ръце сред облак пръски. Останалите се затътриха обратно, всеки притиснал раненото място, а лицата им сивееха в оскъдната светлина.

Том дочу звуци зад гърба си. Някой стенеше приглушено, друг хлипаше от болка, трети риташе на земята, като кон със счупен крак. Том не отделяше очи от хората пред себе си, но трябваше да се увери, че Аболи пази гърба му.

— Аболи, да не си ранен? — попита го тихичко.

И веднага един дълбок глас се обади отзад с презрение:

— Тия са маймуни, а не бойци. Оскверняват сабята ми с кръвта си.

— Не ставай капризен, стари приятелю. Колцина са още там?

— Много са, но май не им харесва нашето угощение.

Неколцина мъже се навъртаха пред Аболи малко извън обсега на сабята му. Той забеляза първите стъпки на отстъпление, отхвърли глава назад и нададе такъв рев, че дори Том остана смаян. Без да ще, обърна глава, за да погледне.

Устата на Аболи представляваше огромна червена паст, а плетеницата на татуировките му бе сгърчена в гримаса на животинска ярост. Това бе вик на мъжка горила, оглушителен, смразяващ кръвта звук. Хората побягнаха в тъмното, а над реката продължаваше да се разнася ехото от този вик. Мъжете пред Том също изпаднаха в паника. Те се обърнаха и търтиха надалеч. Двама куцаха и се олюляваха от раните си, но всички бързаха по една напречна уличка и скоро топуркането от тичащите крака заглъхна в мъглата.

— Предполагам, че след тоя рев нощната стража ще долети до минута — каза Том, като се наведе да избърше острието на сабята си във фустите на убитата курва.

— Ами да се махаме тогава! — съгласи се Аболи с глас, който звучеше нежно и успокояващо след отвратителния животински рев.

Прекрачиха сгърчените тела и затичаха към пристана. Аболи се спусна към завързаната долу лодка, а Том тръгна към лодкаря.

— Получаваш златна гвинея! — викна му Том, докато тичаше към него. Оставаха му по-малко от десет стъпки, когато той отметна пелерината си и вдигна скрития под нея пистолет. Том видя, че цевите са две, разположени успоредно, а дулата зееха като празни очни орбити.

Докато се бе вторачил в тия празни очи на смъртта, времето сякаш спря. Всичко придоби различен вид, като в сън. Макар зрението му да се изостри и всяко сетиво застана нащрек, движенията му се струваха забавени, като да се бореше с лепкава кал.

Видя, че и двете петлета са запънати. Изпод широката периферия на шапката над цевите го гледаше втренчено едничко черно око, а бледен показалец неумолимо се присвиваше върху извивката на спусъка.

Том видя, как ударникът на лявата цев щракна, чу се удар на стомана в кремък. Понечи да се хвърли встрани, но краката му се подчиняваха много бавно. Лодкарят държеше високо пистолета в изпъната ръка и той изрева със страшна сила. Пространството помежду им се изпълни със син пушек. В същия миг силен удар в тялото го блъсна назад. Падна тежко по гръб и остана възнак на каменната настилка. Ударен съм, помисли си той с изненада, проснат на най-горното стъпало на стълбището. Усети тежест в гърдите. Знаеше какво означава тя. Може би съм убит, бе следващата мисъл и тя го ядоса. Вдигна поглед към мъжа, който го застреля.

Сабята още беше в ръката му, когато пистолетът се наведе към него и с фатална неотвратимост насочи празния си поглед. Ако съм убит, значи няма да мога да замахна със сабята. Мисълта се задържа в съзнанието му и той мобилизира всяка фибра на дясната ръка.

За негова изненада, тя не беше загубила силата си. Стрелна се напред и сабята полетя като копие. Загледа се в полета й, устремен и стабилен, докато светлината на фенера изтръгваше златни искри от скъпоценната инкрустация на острието.

Наметалото на изправения над него лодкар се бе отворило и разкриваше гърдите му. Отдолу носеше само риза от черна коприна, завързана около шията. Преди да гръмне втората цев, стоманата се заби в меката материя под вдигнатата ръка и Том видя, как цялата й лъснала дължина потъна по някакъв магически начин в тялото на мъжа.

Лодкарят се изпъна в предсмъртен спазъм — сабята прониза сърцето му. После се люшна назад и обутите в лъснати черни ботуши дълги крака отказаха да го крепят. Падна възнак и се загърчи от болка, но движенията му стихнаха за миг.

Том се подпря на лакът и видя Аболи да изскача по стълбите.

— Клебе! Къде си ударен?

— Не знам. Нищо не усещам.

Аболи дръпна наметалото, разтвори ризата и заопипва твърдата младежка плът под нея. Том извика:

— По-внимателно, за Бога! Ако още не съм умрял, сега вече ще го сторя!

Аболи взе фенера, който още гореше в горния край на стълбите и го поднесе към оголените гърди на Том. Там имаше кръв, много кръв.

— Ниско вдясно — промърмори Аболи. — Сърцето не, но вероятно белия дроб. — Насочи светлината към очите му и видя, че зениците се свиват. — Добре! А сега се закашляй!

Том направи каквото му казаха и обърса уста с опакото на дланта си.

— Няма кръв! — съобщи той, като разглеждаше чистата си кожа.

— Благодари на всички твои богове, а и на моите, Клебе! — изръмжа Аболи, докато натискаше Том да легне. — Сега ще те заболи — обеща му той. — Ако искаш, викай, но аз трябва да намеря куршума.

Напипа входното отверстие и преди Том да се усети, навря там огромния си дебел пръст. Том се изви като дъга и писна като грубо дефлорирана девственица.