Мусон - Смит Уилбур - Страница 114

— Изпрати Барнс при мене!

Когато кочияшът се изправи срещу му, той каза:

— Барнс, това е писмо за лорд Кортни в Камарата. Трябва да му го предадеш лично. Въпросът е на живот и смърт.

— Слушам, милорд!

— Когато се върнеш, ще откараш моя гост и слугата му до кея при Тауър. Само че, не направо. Най-напред… — Чайлдс му даде точни инструкции и като свърши, попита: — Разбра ли ме, Барнс?

— Напълно, милорд.

Чайлдс се втурна обратно в кабинета, където чакаше Том и помоли за извинение:

— Прости ми, но имаше някои дела, които не можеха да чакат. — Той радушно потупа госта си по рамото. — А сега, да се върнем към деловата част.

До към средата на следобеда Том установи, че разполага с документ за собственост на „Лястовицата“, но няма да получи нищо от стойността на товара му. Освен това, Никълъс Чайлдс поиска и двадесет и пет процента от всяка бъдеща плячка, завладяна по силата на мандата, който той бе осигурил. Том си даваше сметка, че не е нещо повече от пиле в лапите на старата лисица Чайлдс, но продължи да се съпротивлява упорито.

Единственото му предимство беше, че лордът не бе виждал „Лястовицата“, а описанието което получи, не отговаряше много точно на действителността, така че алчността му остана приспана. Освен това Чайлдс нямаше какво да прави с такъв малък съд и Том усети желанието му да се отърве от него. Упорито отстояваше позициите си и в крайна сметка Чайлдс се отказа от прекомерните претенции и прие да предостави правото на собственост върху кораба, свободно от всякакви юридически тежести. В замяна получаваше правата върху целия товар.

Чайлдс изглеждаше много доволен от това споразумение, както и следваше да бъде, според нерадостната преценка на Том. Чудеше се, как ще обясни на хората, участвали в операцията по завладяване на „Лястовицата“ в Кале, че няма да получат никакъв монетен израз на благодарност за усилията си.

— Би било много разумно от твоя страна, Кортни, ако напуснеш Англия час по-скоро и стоиш възможно по-далеч от нея, докато брат ти забрави за теб — каза Чайлдс с великодушна усмивка. — Предлагам ти, да помислиш за кожата си, защото ситуацията е много опасна.

В този момент на вратата се почука и след нареждане от страна на Чайлдс, в кабинета се появи секретарят му.

— Всичко е изпълнено, милорд. Барнс се върна и е готов да изпрати гостите Ви.

— Отлично! — кимна Чайлдс. — Наистина отлично! — Изправи се веднага и отправи усмивка към Том. — Мисля, че с това съвместната ни дейност приключва, Кортни. Доколкото разбирам, искал си да вземеш лодка от Тауър?

Той придружи любезно Том до парадния вход, където чакаше Барнс с каретата. Докато стискаха ръце за сбогом, Чайлдс попита небрежно:

— Накъде ще поемеш с новия си кораб? И кога ще отплаваш?

Том усети някаква клопка и се измъкна с думите:

— Току-що станах собственик. — Засмя се и продължи: — Още не съм мислил по този въпрос. — Чайлдс го гледаше внимателно в очите, дебнещ за най-малък признак на неискреност и Том се видя принуден да продължи: — Мисля, че пристанищата по южното средиземноморско крайбрежие на Франция ще бъдат най-подходящ район за по-нататъшната ми дейност. Или може би френската територия Луизиана в Мексиканския залив. Можем да пресечем Атлантика.

Чайлдс изсумтя неубеден до край.

— Най-искрено се надявам, Кортни, че не ти се върти из главата мисълта да минеш Добра Надежда, за да търсиш изчезналия си брат в Океана на Индиите?

— Господи, сър! — изсмя се отново Том. — Не съм толкова луд, че да тръгна към Добра Надежда в тоя леген.

— Всички територии отвъд Добра Надежда са отдадени на достопочтената Компания по силата на кралски указ. Всеки натрапник ще понесе най-суровото наказание, предвидено от закона. — От стоманения блясък на очите му ставаше напълно ясно, че не би се ограничил в рамките на закона, ако ще преследва такова тежко престъпление. Според една моряшка пословица, „няма закон отвъд чертата“, което означава, че законите на цивилизацията невинаги намират приложение в отдалечените точки на океана.

Чайлдс го стисна здраво за рамото, за да подчертае сериозността на думите си:

— Всъщност, трябва да проумееш простата истина, че ако излезеш толкова глупав и се появиш из моите райони, ще трябва да се страхуваш от мен много повече, отколкото от брат си.

— Уверявам Ви, милорд, за мен Вие сте голям приятел и по никакъв начин няма да допусна това да се промени — заяви Том убедено.

— Е, тогава значи сме се разбрали — каза Чайлдс, заменил строгото си изражение с усмивка, толкова искрена като тази на Том и се разделиха.

Всъщност, това няма никакво значение, помисли си самодоволно Чайлдс. Оттук маршрутът му води право в ръцете на неговия брат. И добави на глас:

— Върви с Бога! — Продължи полугласно: — Или с дявола. — После помаха с пухкава ръчица.

Том скочи леко в каретата и даде знак на Аболи да седне до него. Чайлдс се дръпна назад и кимна към кочияша, който му отговори с многозначителна усмивка и допиране на камшика до периферията на шапката. Тръсна юздите и екипажът пое.

86.

Том и Аболи бяха така потънали в разговор, че никой от двамата не гледаше, къде ги кара кочияшът. Тесните улички дотолкова си приличаха една с друга, че нямаше начин да се ориентират. Докато каретата ги тресеше по калдъръма, Том разправяше на Аболи разговора си с Чайлдс.

Най-накрая Аболи отбеляза:

— Не е чак толкова лоша сделка, колкото си мислиш, Клебе. Имаш си „Лястовицата“ и екипаж за него.

— Ще трябва да платя на Люк Джарвис и хората, които дойдоха с нас в Кале от собствения си джоб — възрази Том. — Те очакват дял от плячката.

— Предложи им място на борда и пай от бъдещите плячки. Това ще ги въодушеви повече.

— От „Серафим“ ми останаха само шестстотин лири, с които трябва да оборудваме и снабдим с припаси кораба.

— Не — отвърна Аболи, — имаш хиляда и двеста лири.

— Що за дивотии дрънкаш, Аболи? — Том се извърна и го загледа втренчено.

— Все нещо ми е останало от всичките тия години, дето плавах с баща ти. Ще го добавя към твоите пари. — Аболи сви рамене. — И без това, няма какво друго да ги правя.

— Ще ми станеш равноправен партньор. Ще подпишем договор. — Том не направи опит да крие задоволството си.

— Ако ти досега не си спечелил доверието ми, какво ще помогне парче хартия? Само да се харчат пари за адвокати.

— С хиляда и двеста лири ще можем да преустроим кораба, както и да го снабдим с припаси и достатъчно стока за търговия. Няма да съжаляваш, стари ми приятелю, заклевам се.

— За малко неща в живота си съм съжалявал — отвърна безстрастно Аболи. — А когато намерим Дориан, вече за нищо няма да съжалявам. А сега, ако сме приключили с приказките, искам малко да поспя.

Облегна се назад и затвори очи. Том скрито заразглежда лицето му, възхитен от простата житейска философия и вътрешна сила, които правеха личността му така завършена и уравновесена. Той няма пороци, мислеше си Том, не го тревожат стремеж към власт или трупане на богатства, обладан е от могъщо чувство за лоялност и чест, стоик и човек с дълбока природна интелигентност, личност в пълно съгласие със себе си, способен да се наслаждава на всички дарове от своите неведоми горски богове, както и да понася всички трудности и злини, които съдбата може да изправи насреща му.

Гледаше черния полиран череп, върху който никакъв косъм — бял или черен — не издаваше възрастта му. Погледна лицето. Сложната плетеница на татуировката скриваше всяка следа, която времето би могло да остави там. На колко ли години е всъщност? Изглеждаше така извън времето, както парче обсидиан. И макар сигурно да бе доста по-възрастен от баща му, нито силата, нито ловкостта бяха отстъпили пред годините. Само той ми остана, мислеше си Том, смаян от силата и дълбочината на чувството, което го свързваше с този едър мъж. Той е мой баща и мой съветник. Нещо повече — той ми е приятел.