Мусон - Смит Уилбур - Страница 1

Уилбър Смит

Мусон

1.

Трите момчета се изкачиха до параклиса по дерето, така че да не ги видят хората в голямата къща и конюшните. Том, най-големият, водеше както обикновено, а най-малкият го следваше по петите. Когато спря, при първия завой над селото, препирнята се поднови:

— Защо все аз трябва да съм котката, Том? Защо никога не ме вземаш долу?

— Защото си най-малък — отвърна с авторитетна безпрекословност Том, вперил взор в селцето под тях. От огнището на ковачницата се стелеше дим, а източният бриз плющеше в прането зад къщичката на вдовицата Евънс, но никъде не личеше и следа от човешко присъствие. По това време повечето мъже бяха из бащините му ниви, тъй като жътвата бе в разгара си, а жените които не жънеха редом с тях, работеха в голямата къща.

Том се усмихна доволен, предвкусвайки това, което предстоеше.

— Никой не ни видя. — Никой нямаше да ги обади на баща му.

— Не е честно. — Трудно се оправя човек с Дориан. Къдравата му и златиста коса се спускаше на челото, като на някакъв сърдит купидон. — Никога не ми даваш нищо да правя.

— А кой ти даде сокола си, миналата седмица? Аз. — Том се извърна към него — Кой ти позволи да стреляш вчера с мускет? Пак аз. Кой те остави да управляваш катера?

— Да, но…

— Не ми дакай! — озъби се Том. — Кой е капитан на тоя екипаж, в края на краищата?

— Ти! — Под тежкия поглед на по-големия брат, Дориан извърна зелените си очи. — Ама…

— Иди с Том, вместо мен, щом искаш — обади се Гай. — Аз ще бъда котката.

— Наистина ли, Гай? Ще го направиш ли? — Едва когато се усмихна, красотата му изгря с пълна сила, като слънчев лъч през облак.

Том се обърна към по-малкия си близнак:

— Не, няма да стане. Дори си е още бебе. Не може да дойде. Ще стои на покрива, да пази.

— Не съм бебе! — ядно викна Дориан. — Почти на единайсет съм.

— Като не си бебе, покажи ни косми по пишката! — предизвика го Том. Откакто неговите бяха поникнали, той ги приемаше като мерило за зрялост.

Дориан остави предизвикателството без внимание: не би могъл да противопостави даже розов пух срещу внушителната растителност на по-големия брат. Смени тактиката:

— Само ще наблюдавам, да знаеш.

— Да, ще наблюдаваш от покрива — приключи разпрата Том. — Хайде, ще закъснеем! — Той пое по стръмното дере.

Другите двама го последваха неохотно.

— Че кой изобщо може да дойде? — упорстваше Дориан. — Всички се заети. Даже и ние трябваше да помагаме.

— Черният Били може да се появи — отвърна Том, без да се обръща назад. Това име накара даже Дориан да замлъкне. Черният Били беше най-големият син на Кортни. Майка му, етиопската принцеса, сър Хал Кортни доведе от Африка, след първото си пътешествие в този мистичен континент. Царствената булка и цял кораб съкровища, заграбени от холандци и варвари, дадоха възможност на бащата да увеличи над два пъти площта на древното си имение и така да се нареди сред най-заможните люде в Девън, съперник дори на рода Гренвил.

Уилям Кортни, Черният Били, както го наричаха по-младите му полубратя, беше на двадесет и четири години — със седем по-възрастен от близнаците. Той беше умен, безскрупулен и някак си по вълчи красив. По-малките го ненавиждаха и с пълно основание се страхуваха от него. Само името му бе достатъчно да накара Дориан, да потръпне. Последната половин миля1 изминаха безмълвно. Най-накрая оставиха дерето и се изкачиха по брега, за да спрат под клонестия дъб, на който, миналата пролет, бе свил гнездо ястреб-кокошкар.

Том се отпусна, с гръб опрян на ствола, за да си поеме дъх.

— Ако вятърът се задържи, утре можем да излезем в морето — обяви той, като свали шапка и обърса с ръкав потта от челото си. В шапката бе забучено паче перо, изтръгнато от първата птица в живота му, хваната със собствен сокол.

Том се огледа. От тук се виждаше почти половината от имението Кортни. Петнадесет хиляди акра2 заоблени хълмове и стръмни долини, гори, пасища и пшенични поля, проснати надолу към крайбрежните скали, чак до пристанището. Гледката беше така позната, че Том не задържа поглед върху нея.

— Ще отида да проверя, дали пътят е чист — каза той и скочи на крака. Леко приведен, предпазливо доближи каменната ограда на черквата. Надникна над нея.

Параклисът беше издигнат от прадядо му, сър Чарлз, спечелил рицарския си сан, в служба на Добрата кралица Бес. Като неин морски капитан, той доблестно се бе сражавал срещу армадата на Филип Испански. Преди повече от сто години сър Чарлз бе издигнал този параклис в прослава на Бога и в памет на морската операция при Кале. Там бе заслужил сана си, там много испански галеони3 бяха изтикани в пламъци на брега, а останалите изчезнаха в бурята, наречена от вицеадмирал Дрейк Господен вятър.

Беше красива, сивокаменна осмоъгълна постройка с висок шпил4, който в безоблачни дни се виждаше чак от Плимут, на петнадесет мили оттук. Том се прехвърли с лекота през зида и тръгна между ябълковите дървета към обкованата с желязо, дъбова врата на ризницата. Открехна я и се ослуша. Тишината беше пълна. Промъкна се вътре и отвори вратата към централния кораб. Когато надникна, светлината, нахлуваща през високите стъклописи, освети пространството като със слънчева дъга. Стъклописът над олтара изобразяваше английския флот в люта битка с испанците и Бог Отец, който наблюдава одобрително от облаците горящите испански галеони.

Стъклописите над централния вход бяха монтирани, по поръчка на баща им. Този път поразените врагове бяха холандци, както и ислямски орди, докато над бойното поле с вдигната над главата сабя и етиопска принцеса до себе си, геройски се извисяваше сър Хал. Двете фигури бяха в брони, а на щитовете им беше изографисан кръстът на Ордена на Свети Георги и Светия Граал5.

Черквата беше пуста. Приготовленията за сватбата на Черния Били, насрочена за идната събота, още не бяха започнали. Сградата беше изцяло на разположение на Том. Той изтича назад към ризницата и подаде глава навън. Пъхна два пръста в уста и пронизително изсвири. Двамата му братя почти веднага се показаха над оградата и затичаха към него.

— Бързо на камбанарията, Дори! — нареди Том и като видя, че червеноглавият пак се готви да протестира, пристъпи заплашително към него. Дориан се намуси, но изчезна нагоре по стълбата.

— Дали е дошла вече? — попита Гай с разтреперан глас.

— Не е. Рано е. — Том прекоси помещението и се спусна по тъмно стълбище към криптата. Когато стигна най-долу, откопча капака на кожената чантичка, закачена на пояса му до канията на кинжала. Извади масивния железен ключ, който бе отмъкнал от кабинета на баща си сутринта и отключи металната решетка. Завъртя я върху скърцащите панти и без колебание влезе в помещението, в което толкова много негови предци почиваха в каменните си саркофази. Гай го последва не много уверено. Присъствието на мъртвите винаги го потискаше. На входа се застоя за миг.

От прозорчетата високо горе се процеждаше зловеща светлина. Покрай стената на кръглото помещение бяха подредени саркофази от гранит и мрамор. Бяха шестнадесет на брой. Всички Кортни и жените им от прадядо Чарлз насам. Гай инстинктивно погледна към мраморния ковчег, с тленните останки на собствената му майка. Беше по средата на редицата от трите починали съпруги на бащата. На капака бе гравиран образът й. Красива като нежна лилия, помисли си Гай. Той не я бе виждал, не бе сукал от нейната гръд. Трите денонощия борба да даде живот на близнаците, се бяха оказали изпитание, непосилно за крехката й структура. Починала бе от загуба на кръв и общо изтощение, часове след като Гай нададе първия си земен вик. Близнаците бяха отгледани от фаланга бавачки и мащехата си — майка на Дориан.