Когато лъвът се храни - Смит Уилбур - Страница 6

Но той си знаеше, че позорно е загубил баса, смъкна се от леглото и заподскача из стаята. Като се подпря на стената, спря, събра захвърлените дрехи и ги сложи в коша за мръсно бельо. Шон го наблюдаваше. Гарик се сети, че не е отговорил на поканата му.

— Гари, татко завърши ли протезата ти?

Бавно се обърна, преглътна и кимна веднъж рязко и сковано.

— Какво представлява? Пробва ли я вече?

Гарик изпадна в паника. Лицето му се изкриви. По коридора се чуха стъпки. Шон скочи в леглото си, нахлузи нощницата и се пъхна под завивката. Когато баща им влезе в стаята, завари Гарик до коша с мръсното бельо.

— Хайде, Гари, какво правиш там?

Той бързо се запъти към леглото си и Уейт изгледа Шон. Синът му се усмихна с цялото си очарование, на което беше способен, и лицето на Уейт също омекна в усмивка.

— Хубаво е, че си у дома, момчето ми. — Невъзможно бе да му се сърди дълго.

Протегна ръка и я зарови в гъстата черна коса на Шон.

— Да не чувам никакви разговори в стаята, след като лампата угасне — ясно ли е?

Погали нежно Шон, учуден от силата на чувствата си към него.

8

На другата сутрин, когато слънцето се издигаше високо, Уейт Кортни се върна за закуска в имението. Един от слугите пое юздите на коня и го отведе в конюшнята, той застана пред помещението и се огледа. Разглеждайки белите стълбове на яхъра, добре пометения двор, добре обзаведената къща. Богатството създаваше приятно чувство — особено след като си бил беден. Шестдесет хиляди декара хубави пасбища, добитък, колкото тази територия може да изхрани, злато в банката. Усмихна се и тръгна да пресече двора.

Чу Ада да пее в мандрата:

Гласът й бе чист и мелодичен, усмивката на лицето му стана още по-широка — хубаво бе да си богат и влюбен. Спря се пред вратата на мандрата, в помещението бе хладно и тъмно поради дебелите каменни стени и тежкия сламено-катранен покрив. Ада стоеше с гръб към вратата, тялото й се движеше в такт с песента и движенията на бухалката за биене на масло. Уейт я погледа една минута, после застана зад нея и я прегърна през кръста.

Изненадана, тя се завъртя в ръцете му и той я целуна по устата.

— Добро утро, красива помощничке.

Отпусна се в ръцете му.

— Добро утро, сър.

— Какво има за закуска?

— О, за какъв романтичен глупак съм се оженила! — въздъхна тя. — Хайде, ела да видим.

Свали престилката си, окачи я зад вратата, оправи косата си и му подаде ръка. Прекосиха двора, хванати за ръце, и влязоха в къщата. Уейт шумно подуши.

— Мирише приятно. Къде са момчетата?

Джоузеф разбираше английски, макар че не можеше да го говори. Вдигна поглед от печката.

— Господарю, на предната веранда са.

Слугата имаше типичното широко като погача лице на зулус и когато се усмихваше, големите му бели зъби ярко се открояваха на фона на черната му кожа.

— Играят с дървения крак на младия господар Гари.

Лицето на Уейт пламна.

— Как са го намерили?

— Младият господар Шон ме попита къде е и аз му казах, че сте го прибрал в шкафа за бельото.

— Глупак такъв! — изрева Уейт. Пусна ръката на Ада и хукна. Когато стигна хола, чу вика на Шон и след това шума от падането на човек. Спря по средата на хола, не можеше да понесе срещата с ужасеното лице на Гарик. Призля му от ужас и от яд към Шон.

Изведнъж Шон започна да се смее.

— Стани, приятелю, недей да лежиш така.

Не вярваше на ушите си, но чу гласа на Гарик.

— Извинявай, попадна между дъските на пода.

Уейт отиде до прозореца и погледна към верандата. В далечния й край братята бяха паднали един върху друг. Шон продължаваше да се смее, а на лицето на Гарик бе застинала плаха усмивка. Шон се изправи на крака.

— Хайде. Ставай.

Подаде ръка на Гарик и го изправи. Братята стояха вкопчени един в друг, като Гарик рисковано балансираше на крака си.

— Обзалагам се, че ако бях аз, щях да ходя без никакво усилие.

— Обзалагам се, че нямаше да можеш, дяволски е трудно.

Пусна го и се отдръпна назад с разперени ръце, готов да го хване, ако се наложи.

— Хайде, я да видим.

Шон отстъпваше назад и Гарик колебливо го следваше, разперил ръце, за да пази равновесие, а лицето му бе сериозно. Стигна края на верандата и се хвана за перилата с двете си ръце. Сега вече се присъедини към смеха на брат си.

Уейт усети, че Ада е до него, хвърли й кос поглед и видя, че тя беззвучно му казва „изчезвай“. Хвана го под ръка.

9

В края на юни хиляда осемстотин седемдесет и шеста година Гарик се върна в училище заедно с Шон. Бяха изминали почти четири месеца след прострелването. Караше ги Уейт. Пътят за Лейдибург минаваше през рядка гора в два успоредни коловоза трева, която докосваше дъното на файтона. Копитата на конете отмерваха безшумен тръс в прахоляка. На билото на първото възвишение Уейт намали хода им и се обърна на седалката си, за да погледне имението. Изгряващото слънце придаваше на белите варосани стени на Теунис Краал оранжев отблясък, а лехите около сградата блестяха със зеленината си. Навсякъде другаде тревата беше изсъхнала в ранната зима, листата на дърветата също. Слънцето още не се бе издигнало толкова високо, че да отнеме цвета на пасбищата и да ги огрее с равномерната ослепително бяла светлина, както правеше това по обяд. Листата бяха златисти и червеникавокафяви, същото това червеникавокафяво, което стадата добитък насяха сред дърветата. Зад всичко това беше стръмният склон с черно-зелен, като ивици на зебра, храсталак, който растеше в неговите оврази.

— Шон, виж, папуняк.

— Да, отдавна го видях. Мъжки е.

Птицата литна пред конете, беше в шоколадово и черно с бели криле, главата й се издигаше като етруски шлем.

— Как разбра?

— Ами че по бялото на крилете й.

— Всички имат бяло на крилете си.

— Не е така — само мъжките.

— Е, ама всичките, които аз съм виждал, са имали бяло на крилете си — каза колебливо Гарик.

— Вероятно никога не си виждал женска. Те са голяма рядкост. Не излизат често от гнездата си.

Уейт Кортни се усмихна и се обърна на седалката си.

— Гари е прав, Шон, не можеш да ги познаеш по цвета на перушината им. Мъжкият просто е малко по-голям.

— Нали ти казах — храбро се обади Гарик, почувствувал подкрепата на баща си.

— Ти всичко знаеш — измърмори саркастично Шон. — Сигурно си го прочел във всичките тези книги, които гълташ, а?

Брат му самодоволно се усмихна.

— Виж, ето влака.

Той се спускаше по стръмния склон, влачейки дълга пухкава опашка от дим. Уейт подкара конете в тръс.

Спуснаха се при бетонния мост над реката Бабуун Строом.

— Видях жълта риба.

— Змиорка беше, и аз я видях.

Реката беше границата на земята на Уейт. Преминаха по моста и се озоваха на другата страна. Пред тях се простираше Лейдибург. Влакът навлизаше в града покрай яхърите за продажба на добитък, той изсвири и изстреля облаче пара високо във въздуха.

Градът се бе разпрострял на доста голяма територия, всяка къща бе оградена от собствена овощна и зеленчукова градина. В която и да е от широките улици можеше да навлезе стадо от тридесет и шест глави едър рогат добитък. Къщите бяха от жълто-кафяви тухли или с варосани стени, със сламено-катранени покриви или от гофрирана ламарина, боядисана в зелено или в тъмночервено. Площадът беше в центъра и шпилът на църквата беше пъпът на Лейдибург. Училището беше в далечния край на града.

Уейт пусна конете в лек тръс по главната улица. По тротоарите имаше само няколко души, те крачеха под пищните дървета по протежение на улицата и всеки от тях извикваше по нещо за поздрав към Уейт. Той махваше с камшика към мъжете и вдигаше шапка на жените, но не много високо, за да не се види плешивото му теме. Магазините в центъра на града бяха отворени, а пред своята банка стърчеше Дейвид Пай. Беше облечен в черно като агент на погребално бюро.