Когато лъвът се храни - Смит Уилбур - Страница 2

— Ей, видя ли го — какви рога имаше!

— Да е толкова близо до дома и да не подозираме за съществуването му.

Те скочиха и продължиха да говорят възбудено. Тинкър се зарази от вълнението им. Обикаляше ги и лаеше. След първите няколко мига на объркване Шон овладя положението просто като надвика противниковата страна.

— Обзалагам се, че се крие в оврага всеки ден. Уверен съм, че стои там целия ден и излиза само през нощта. Я да отидем да проверим.

Поведе брат си надолу по склона.

В края на храсталака, в една тъмна и хладна малка пещера, сред високата растителност те откриха скривалището на мъжката антилопа. Земята бе утъпкана от копитата й и покрита с изпражненията й. На мястото, където бе лежала, се бяха очертали контурите на тялото. По постелята от листа бяха останали няколко косъма със сиви връхчета. Шон клекна и взе един.

— Как ще го хванем?

— Можем да изкопаем дупка и да сложим в нея заострени колове — предложи разпалено Гарик.

— Кой ще я изкопае — ти ли? — попита Шон.

— Би могъл да помогнеш.

— Ще трябва да е доста голяма — каза загрижено Шон.

Двамата замълчаха, докато преценяваха колко труд ще отиде за изкопаването на такъв капан. Отхвърлиха идеята.

— Можем да вземем другите деца от града и да подгоним животното с нашите пики — каза Шон.

— Колко пъти сме ходили с тях на лов? Сигурно стотици, а не сме хванали дори една малка южноафриканска антилопа — да не говорим за голяма антилопа. — Гарик се поколеба, но продължи: — Освен това спомни си какво направи онази голяма антилопа на Франк ван Есен, а? Когато спря да го мушка, трябваше да набутат всичките му черва в дупката на стомаха му!

— Страх ли те? — попита брат му.

— Хич даже! — възмути се той и бързо добави: — Леле, почти се е стъмнило. Я по-добре да побързаме.

Двамата се спуснаха в долината.

2

Шон лежеше в стаята и зяпаше в тъмния продълговат прозорец. Луната приличаше на резен от пъпеш. Не можеше да заспи — още мислеше за голямата антилопа. Чу как родителите му минаха покрай вратата на спалнята. Мащехата му каза нещо и баща му се засмя, смехът на Уейт Кортни прозвуча като далечна гръмотевица.

Шон чу как затвориха вратата на стаята си и седна в леглото.

— Гари.

Никакъв отговор.

— Гари.

Взе един ботуш и го хвърли. Чу изсумтяване.

— Гари.

— Какво бе? — ядосано попита той със сънлив глас.

— Тъкмо си мислех — утре е петък.

— Е, и какво?

— Мама и тате ще ходят в града. Няма да ги има цял ден. Можем да вземем ловната пушка и да устроим засада на голямата антилопа.

Леглото на Гарик изскърца разтревожено.

— Ти си луд! — Той не можеше да скрие изненадата си. — Тате ще ни убие, ако ни хване с ловната пушка.

Още докато изричаше тези думи, съзнаваше, че ще трябва да намери по-силен аргумент, за да разубеди брат си. Шон винаги се опитваше да избегне наказанието, но шансът да пипнат голяма антилопа си заслужаваше дори риска да изпитат здравата десница на баща си. Гарик лежеше неподвижно в леглото и подбираше подходящите думи.

— Освен това тате държи патроните заключени.

Доводът бе добър, но Шон го обори.

— Знам къде има два патрона, които е забравил в голямата ваза в трапезарията. Стоят там повече от месец.

Момчето се изпоти. Вече усещаше камшика, увит около хълбоците си, и чуваше как баща му брои ударите: осем, девет, десет.

— Шон, моля те, да измислим нещо друго…

На другия край на стаята брат му се намести удобно на възглавниците. Решението беше взето.

3

Уейт Кортни подаде ръка на съпругата си, за да се настани на предната седалка на файтона. Потупа я нежно по рамото и мина от другата страна, за да седне на мястото на кочияша. Спря за момент, погали конете и намести шапката на плешивата си глава. Беше едър мъж и докато се качваше, файтонът се наклони от тежестта на тялото му. Взе юздите и се обърна със засмени очи към близнаците, застанали един до друг на верандата.

— Господа, ще ви бъда много благодарен, ако не направите някоя беля, докато отсъствуваме с майка ви.

— Да, тате — послушно отговориха и двамата.

— Шон, ако пак ти се прииска да се покатериш по големия евкалипт, бори се с него, човече, бори се!

— Добре, татко.

— Гарик, никакви експерименти с производство на барут — ясно ли е?

— Да, татко.

— И не си придавай такъв невинен вид. Това много ме плаши!

Уейт докосна с камшика лъскавите заоблени хълбоци на коня и файтонът потегли по пътя за Лейдибург.

— Не ни забрани да пипаме ловната пушка — прошепна Шон. — Я иди да видиш дали слугите са тук — ако ни видят, ще вдигнат врява. След това застани до прозореца на спалнята и аз ще ти я подам.

Двамата спориха по целия път до подножието на стръмния склон. Шон носеше ловната пушка, преметната през рамо, като придържаше приклада й с двете си ръце.

— Идеята беше моя, нали — предяви той претенциите си.

— Но аз пръв видях голямата антилопа — протестира Гарик. Отново бе събрал смелост, с всяка измината крачка страхът му от наказание избледняваше.

— Това не се брои — осведоми го брат му. — На мен ми хрумна идеята за ловната пушка, затова аз ще стрелям.

— Как става така, че винаги ти си правиш кефа? — попита Гарик и Шон се разгневи от този въпрос.

— Когато ти намери гнездото на ястреба при реката, аз ти позволих да се изкатериш до него. Не беше ли така? Когато ти намери дяволицата3, аз ти позволих да я храниш. Така ли беше? — попита той.

— Добре де. След като аз видях голямата антилопа, защо не ми разрешиш да стрелям пръв?

Онемя от тази наглост, но стисна още по-здраво приклада на пушката. За да спечели спора, Гарик ще трябва да му я отнеме, и понеже той знаеше това, се намръщи още повече. Шон спря сред дърветата в подножието на стръмния склон и погледна брат си през рамо.

— Ще помагаш ли или сам да свърша работата?

Гарик впи поглед в земята и ритна едно клонче. Подсмръкна шумно, сенната хрема винаги го мъчеше сутрин.

— Е? — попита Шон.

— Какво искаш да направя?

— Стой тук и брой бавно до хиляда. Аз ще обиколя склона и ще се скрия на мястото, където голямата антилопа мина вчера. Когато свършиш да броиш, изкачи се по оврага. На половината път започни да викаш. Антилопата ще изскочи както вчера — съгласен ли си?

Гарик кимна намусено.

— Донесе ли веригата на Тинкър?

Измъкна я от джоба си и щом я видя, кучето се дръпна. Шон го хвана за нашийника и Гарик му я окачи. Тинкър сви уши и ги изгледа укорително.

— Не го пускай. Тази стара антилопа ще го разпори. А сега започвай да броиш — нареди Шон и се закатери нагоре.

Движеше се много наляво от оврага. Тревата по склона бе хлъзгава, пушката му тежеше и от време на време стъпваше върху остри камъни. Удари си палеца на крака, който започна да кърви, но продължи да се изкачва. В края на храсталака имаше изгнило дърво, с което Шон беше отбелязал скривалището на голямата антилопа. Прекрачи го и спря точно на върха на склона, където единствено главата му се подаваше над люлеещата се трева. Дишаше тежко. Намери една скала с размери на бъчва за бира, подиря пушката и се сви зад нея. Положи приклада върху скалата, прицели се надолу по хълма, като провери и двете цеви. Представи си как антилопата попада на мушката и усети как по ръцете, раменете и врата му преминава тръпка.

— Дори няма да я следя — тя ще се движи доста бавно, вероятно в ситен тръс. Ще се целя право в плешките й — прошепна той.

Отвори пушката, извади двата патрона от джоба на ризата си, постави ги в цевите и я затвори. Трябваше да напрегне всичките си сили, за да запъне огромните причудливи ударници, но накрая успя. Опря я на скалата до себе си и се загледа надолу по склона. Оврагът вляво бе тъмнозелен, а право под него имаше поляна, която големият мъжкар щеше да пресече. Отметна нетърпеливо перчема, той бе влажен от пот и падаше в очите му.