Добри поличби - Пратчетт Терри Дэвид Джон - Страница 75

— Сега пък каква я е свършил? — въздъхна той, без действително да очаква да му отговорят.

— Ама къде се дяна туй момченце? Адам! Връщай се тука веднага!

Адам рядко слушаше татко си.

Сержант Томас А. Дайзенбъргър отвори очи. Единственото, което му се виждаше странно в обстановката, беше доколко позната му е тя. На стената висеше снимката му от гимназията. Малкото знаменце на звезди и райета стърчеше в чашата до четката му за зъби. Дори и мъничкото му плюшено меченце беше там, както винаги облечено в мъничката си униформичка. Лъчите на ранното следобедно слънце нахлуваха през прозореца на спалнята му.

Миришеше му на ябълков пай. Това беше едно от онези неща, които най-много му липсваха в съботните вечери далеч от дома.

Слезе на долния етаж.

Майка му се суетеше край печката и тъкмо изваждаше грамадански ябълков пай от фурната да поизстине.

— Здрасти, Томи — поздрави го тя. — Аз пък си мислех, че си в Англия.

— Да, мамо. Принципно съм в Англия, мамо, и защитавам демокрацията, тъй вярно, мамо, сър! — отвърна сержант Томас А. Дайзенбъргър.

— Много хубаво, синчето ми — похвали го майка му. — Татко ти е на Голямата нива с Честър и Тед. Много ще се зарадват да те видят.

Сержант Томас А. Дайзенбъргър кимна.

Той свали армейската си каска и армейското си яке и запретна армейските си ръкави. За миг доби по-замислен вид откогато и да било през живота си. Част от мислите му кръжаха около ябълковия пай.

— Мамо, ако някоя човекоединица осъществи свръзка с цел телефоническа комуникация със сержант Томас А. Дайзенбъргър, мамо, сър, то съответният индивид да бъде…

— Моля, Томи?

Том Дайзенбъргър окачи пушката си на стената над очуканата си бащина двуцевка.

— Казах, мамо, ако някой ме търси, аз съм на Голямата нива с тате, Честър и Тед.

Микробусът се приближи бавно към портала на въздушната база. Спря. Постовият, застъпил нощна смяна, погледна през прозореца, провери документите на шофьора и му махна да влиза.

Микробусът залъкатуши по бетона.

Паркира на площадката пред празното летище. Там двама мъже седяха и си пийваха винце от една бутилка. Единият беше с тъмни очила. Изненадващо, но никой не им обръщаше и грам внимание.

— Да не искаш да ми кажеш — рече Кроули, — че Той открай време го е намислил да стане така? От самото начало?

Азирафел съвестно избърса гърлото на шишето и му го подаде.

— Може и така да е — отвърна той. — Може. Предполагам, че винаги можем да Го питаме.

— Като оставим настрани факта, че с него, тъй да се каже, никога не сме си имали приказката — продължи замислено Кроули, — доколкото си спомням, Той не е точно от хората, които ти отговарят просто и ясно. Всъщност, ами всъщност Той изобщо никога не ти отговаряше. Само ще ти се усмихне, все едно знае нещо, дето ти не го знаеш.

— И, разбира се, то си е точно така — додаде ангелът. — Инак какъв е смисълът?

Настана мълчание и двете същества се втренчиха замислено в далечината, сякаш си спомняха за неща, за които и двамата отдавна-отдавна не се бяха присещали.

Шофьорът излезе от микробуса, понесъл картонен кашон и маша.

На площадката се въргаляха потъмняла метална корона и везни. Човекът ги подбра с машата и ги пусна в кашона.

После се приближи до двамината с бутилката.

— Ще ме извинявате, господа — рече той, — ама тук някъде би трябвало да се въргаля и някакъв меч — или поне във всеки случай тука така пише, — та се чудех…

Азирафел като че се притесни. Той също се поогледа, леко озадачен, после се изправи и усети, че горе-долу от един час насам седи върху меча. Пресегна се и го вдигна.

— Съжалявам — извини се той и пусна меча в кашона.

Шофьорът, нахлупил кепе на „Интернешънъл експрес“, му рече, че нямало нищо и че наистина тях двамата Господ му ги пращал, щото някой трябвало да подпише, за да потвърди, че надлежно е прибрал онова, за което са го пратили, и че тоя ден имало да се помни, а?

И двамата, Азирафел и Кроули, се съгласиха с него, че било точно така, после Азирафел подписа разписката, която му тикна шофьорът, с което потвърди, че една корона, чифт везни и меч един брой са получени в пълна изправност и предстои да бъдат доставени на зацапан адрес и минати по размазан номер на банкова сметка.

Човекът се запъти обратно към микробуса. После се спря и се обърна.

— Ако кажа на жена ми какво ми се случи днес — рече им той малко тъжничко, — никога няма да ми повярва. И хич няма да я обвинявам за което, щото и аз не го вярвам. — После се качи в микробуса и потегли.

Кроули се изправи. Мъничко се олюляваше. Протегна ръка на Азирафел.

— Хайде — подкани го той. — Ще ни закарам обратно до Лондон.

Качи се в един джип. Никой не ги спря.

Вътре имаше касетофон. Това не е стандартното положение дори за американско военно МПС, но Кроули автоматично бе предположил, че всички превозни средства, които кара, си имат касетофони, и по тази причина това също се сдоби с такъв само секунди след като той се качи.

На касетата, която пусна, след като подкара, пишеше „Музика на водата“ от Хендел и си остана „Музика на водата“ от Хендел чак докато си пристигнаха в къщи.

Неделя

(или първият ден от остатъка на техния живот)

Някъде към десет и половина вестникарчето донесе неделните вестници на прага на Джасмин котидж. Наложи му се три пъти да се връща.

Поредицата от глухи удари, докато вестниците се сипеха върху изтривалката, събуди Нютон Пълсифър.

Той остави Анатема да си поспи. Горкичката, доста се беше изтормозила. Беше почти неадекватна, когато я сложи да спи. Цял живот беше живяла според „Предсказанията“, а сега вече нямаше „Предсказания“. Сигурно се чувстваше като влак, който е стигнал края на линията и изведнъж разбира, че му се налага да продължи някак.

Отсега нататък животът й щеше да върви така, че всичко, което се случва, да бъде изненада — както е с всички хора. Какъв късмет!

Телефонът иззвъня.

Нют се втурна към кухнята и на второто иззвъняване вдигна слушалката.

— Ало?

Отсреща му забърбори някакъв пресилено дружелюбен глас с лека нотка на отчаяние.

— Не — отвърна той. — Не съм. И не е Девиси, а Дивайс. Като еделвайс. И освен това спи.

— Е — продължи той, — убеден съм, че тя не иска да й се изолират никакви кухини. Нито пък двойно полиране. Искам да кажа, нали разбирате, къщата не е нейна. Тя е просто наемателка.

— Не, няма да я събудя да я питам — додаде той — и кажете ми, госпожице ъъ… да, госпожице Мороу, що и вашата пасмина не си почива в неделя като всички хора?

— Неделя — потвърди той. — Разбира се, че не е събота. Че защо да е събота? Събота бяхме вчера. Честно, днес наистина е неделя. Как така ви се губи един ден? Не съм ви го отмъкнал аз. Струва ми се, че нещо сте се улисали с всичкото това пробутване на… ало?

Той изръмжа и затвори.

Продавачи по телефона! На тия би трябвало да им се случи нещо много ужасно.

Внезапна мисъл го връхлетя. Днес наистина беше неделя, нали така? Погледът, който метна на неделните вестници, го убеди. Щом в неделното издание на „Таймс“ пишеше, че е неделя, човек можеше да е сигурен, че са проучили въпроса. А вчера беше събота. Разбира се. Вчера беше събота и тази събота той нямаше да я забрави до края на живота си, стига, разбира се, да си спомнеше какво точно не бива да забравя.

Усети, че се намира в кухнята, и реши да приготви закуска.

Движеше се из кухнята възможно най-тихичко, за да не събуди останалите домашни, и всеки звук му се струваше ужасно силен. Вратата на хладилника, останал от памтивека, се затваряше с такъв трясък, като че известяваше второто пришествие. Кранчето капеше като диуретик, но вдигаше шум чак до Бога. И изобщо не можеше да намери кое къде е. Най-накрая, както постъпва всяко закусващо само̀ в чужда кухня човешко същество71, кажи-речи, от зората на времето, се задоволи с разтворимо кафе, черно, без захар.