Добри поличби - Пратчетт Терри Дэвид Джон - Страница 41

Същото беше и с костюмите. Дрехите, които щяха да го накарат да изглежда приветлив, фин и спокоен, не бяха измислени още. Сега вече се беше научил да се задоволява с какво да е, стига да го пази от дъжда и да има къде да си държи стотинките.

И хубав не беше. Дори и когато си махна очилата38. И освен това — както тя откри, след като го събу, за да го сложи на леглото — носеше странни чорапи: един син с дупка на петата и един сив с дупки на пръстите.

„Предполагам, че при тази гледка е редно да почувствам как ме залива вълна от топло женско нещо си там — помисли си тя. — Но просто ми се иска да ги беше поизпрал.“

И така… висок, тъмнокос, но красив — не. Тя сви рамене. Добре де. Две от три не е зле.

Фигурата на леглото се разшава. А Анатема, която поради самата природа на нещата винаги гледаше в бъдещето, потисна разочарованието си и рече:

— Как сме?

Нют отвори очи.

Лежеше в спалня, и то не в своята. Веднага го разбра по тавана. От неговия таван все още висяха на памучни конци модели на самолетчета. Така и не сколаса да ги махне.

А този таван представляваше само напукан хоросан. Нют никога досега не беше попадал в женска спалня, но усети, че тази е точно такава най-вече по съчетанието от меки аромати. Долавяха се следи от талк и момина сълза, а не смрадливата воня на стари фланелки, отдавна забравили как изглежда центрофугата на пералнята отвътре.

Опита се да вдигне глава, изстена и я остави да потъне обратно във възглавницата. Розова, както не можа да не забележи.

— Ударил си си главата в кормилото — продължи гласът, накарал го да се надигне. — Но няма нищо счупено. Какво се случи?

Нют отново отвори очи.

— Колата добре ли е? — попита той.

— Явно. Някакво гласче отвътре не спира да повтаря „Моря сроджете пръдпазен коран“.

— Видяхте ли? — обърна се Нют към невидимата публика. — Едно време са знаели как да ги правят. Тая пластмаса не можеш я одраска дори.

После примига срещу Анатема.

— Отбих, за да избегна един тибетец на шосето — обясни той. — Поне си мисля, че беше това. Сигурно съм откачил.

Фигурата заобиколи и влезе в полезрението му. Имаше тъмна коса, червени устни, зелени очи и почти със сигурност беше от женски пол. Нют се опита да не я зяпа. Тя рече:

— И да си, никой няма да забележи. — После се усмихна. — Знаеш ли, никога досега не съм виждала издирвач на вещици.

— Ъ-ъ… — Нют понечи да каже нещо. Тя му показа отворения му портфейл.

— Трябваше да погледна вътре — обясни тя.

Нют се почувства изключително засрамен — състояние, далеч не необичайно. Шадуел му беше издал официално пълномощно на издирвач на вещици, което наред с другото задължаваше всички полицаи, магистрати, епископи и околийски управители да го пропускат свободно и да му осигуряват сухи подпалки колкото поиска. Документът беше необикновено впечатляващ — шедьовър на калиграфията — и вероятно много стар. Беше забравил за него.

— Всъщност това е просто хоби — заобяснява той сломено. — Всъщност аз съм… аз съм… — не биваше да казва „чиновник по надниците“, не и тук, не и сега, не и на момиче като това. — … компютърен инженер — излъга той. „Искам да бъда, искам да бъда, в сърцето си съм компютърен инженер, само дето мозъкът ме разочарова.“ — Извинете, мога ли да знам…?

— Анатема Дивайс — представи се Анатема. — Аз съм окултистка, но това е само хоби. В действителност съм вещица. Ти се справи добре. Закъсня с половин час — додаде тя, като му подаваше малко парче картон, — та по-добре прочети това. Ще ни спести много време.

Нют наистина имаше малък домашен компютър въпреки детските си преживявания. Всъщност беше имал няколко подред. Неговите компютри винаги се познаваха отдалече. Бяха настолни еквиваленти на васабито. Например бяха от компютрите, на които цената им падаше наполовина тъкмо след като той си беше купил. Или пък ги лансираха с шумна кампания и след година изчезваха в небитието. Или пък проработваха само ако ги набуташ в хладилника. Или пък, ако по щастлива случайност поначало бяха добри машини, на Нют вечно му се падаше тъкмо оня с ранната, заразена с вирус версия на операционната система. Но той постоянстваше, защото вярваше.

Адам също си имаше малък компютър. Използваше го, за да си играе на игрички, но никога продължително. Зареждаше някоя игра, гледаше я втренчено няколко минути, а после се хващаше да играе, докато на брояча му свършеха нулите.

Когато тази странна сръчност предизвика учудване у Ония, Адам демонстрира леко изумление от факта, че не всички играят така.

— Трябва само да научиш как се играе и после е много лесно — обясняваше той.

Доста голяма част от предния салон в Джасмин котидж беше заета, както забеляза Нют със свито сърце, от купища вестници. По стените бяха налепени изрезки. По някои имаше пасажи, оградени с червено. Почувства леко задоволство, когато забеляза няколко, които бе изрязал за Шадуел.

Що се отнася до мебелировката, тя беше оскъдна. Единственото нещо, което Анатема си беше направила труда да донесе, беше часовникът, семейна реликва. Не беше дядовият часовник с капаче, а стенен часовник със свободно клатещо се махало, под което Е. А. По с радост би вързал някого.

Нют постоянно усещаше, че махалото притегля погледа му.

— Правил го е един мой прадядо — поясни Анатема, докато слагаше кафетата на масата. — Сър Джошуа Дивайс. Може би си го чувал? Изобретателят на малкото люлеещо се нещо, което направило възможно евтиното производство на точни часовници. Кръстили са го на него.

— Джошуа? — попита предпазливо Нют.

— Дивайс39.

През последния половин час Нют беше чул бая невероятни нещица и насмалко не повярва и на това, но човек все някъде трябва да тегли чертата.

— Значи е кръстено на действителна личност?! — възкликна той.

— О, да. Прекрасно старо ланкаширско име. Според мен останало от французите. Сега сигурно ще ми кажеш, че не си чувал и за сър Хъмфри Джаджа…

— О, хайде стига…

— Измислил джаджа, с която станало възможно да се изпомпват наводнените минни шахти. Или Пиетро Джунджурия? Или пък Сайръс Т. Финти-Флюшка, най-видният черен изобретател на Америка? Томас Едисон е казал, че единствените практически учени сред съвременниците му, на които се възхищава, са Сайръс Т. Финти-Флюшка и Ела Заврън Тулка. А…

Тя забеляза объркания израз на Нют.

— Защитих докторат върху тях — поясни тя. — Върху хората, изобретили неща, толкова прости и с такова универсално приложение, че всички са забравили, че всъщност някой някога е трябвало да ги измисли. Захар?

— Ъ-ъ…

— Обикновено го пиеш с две бучки — додаде мило Анатема.

Нют отново се вторачи в картончето, което му беше дала. Тя май си мислеше, че то обяснява всичко.

Не го обясняваше.

По средата картончето беше разделено с отвесна черта. От лявата му страна имаше кратък текст, наглед поезия, написан с черно мастило. Отдясно, този път написани с червено мастило, имаше коментари и бележки. Ефектът беше следният:

[??? Тук явно трябва да има картинка, ама…]

Ръката на Нют механично се насочи към джоба му. Запалката му я нямаше.

— Какво значи това? — попита дрезгаво той.

— Чувал ли си някога за Агнес Нътър?

— Не — Нют отчаяно затърси защита в сарказма. — Сега сигурно ще ми кажеш, че тя е измислила чалнатите40?

— Пак прекрасно старо ланкаширско име — поясни студено Анатема. — Ако не ми вярваш, прочети повечко за процесите срещу вещици в началото на седемнайсти век. Тя ми е прабаба. Ако става за въпрос, един от твоите прадеди я е изгорил жива. Или поне се е опитал.

Нют изслуша в омагьосан ужас историята за смъртта на Агнес Нътър.