Добри поличби - Пратчетт Терри Дэвид Джон - Страница 2

Второ, Земята е зодия Везни.

Хороскопът на Везни в колонката „Какво ви готвят звездите днес“ в „Тадфийлд адвъртайзър“ гласи, както следва:

ВЕЗНИ, 24 септември — 23 октомври.

Може би се чувствате изтощени и затънали във все същото еднообразно ежедневие. Домът и семейството са на преден план — положението там е взривоопасно. Избягвайте ненужни рискове. Важен за вас приятел. Отложете важните решения, докато пътят пред вас се проясни. Днес сте предразположени към стомашно разстройство, тъй че избягвайте салатите. Помощ може да дойде от неочаквана страна.

Всичко това беше съвършено вярно във всяко едно отношение освен онова за салатите.

Нощта не беше тъмна и бурна.

Трябваше да бъде, но какво да го правиш — време. Всеки луд учен може да разчита на подобаваща гръмотевична буря тъкмо в нощта, когато е завършил Великото си дело и то лежи проснато на дисекционната маса.

Не се оставяйте обаче мъглата (по-късно придружена и с дъжд, и със спад на температурите до около четирийсет и пет градуса) да ви подвежда с фалшиво чувство за сигурност. Това, че нощта е тиха, само по себе си не означава, че тъмните сили не вилнеят. Вилнеят, при това непрекъснато. Те са навсякъде.

И винаги са били. Там е цялата работа. Две от тях се спотайваха в порутеното гробище. Две тъмни сенки: едната — прегърбена и набита, другата — тънка и заплашителна. И двамата бяха олимпийски шампиони в спотайването. Ако Брус Спрингстийн някога бе записал „Роден да се спотайва“, тия двамата щяха да ги сложат на обложката. Спотайваха се в мъглата вече час, но я караха полекичка — при нужда можеха да продължат да се спотайват и цяла нощ и пак щеше да им остане достатъчно мрачна заплаха за последен изблик на спотайване призори.

Минаха още двайсет минути и единият се обади:

— Заеби. Тоя трябваше да е тука преди цели часове Името на проговорилия беше Хастур. Той беше Херцог на ада.

Много явления — войни, чуми, внезапни ревизии — са били изтъквани като доказателства за скрития пръст на Сатаната в Човешките работи, но ако питате студентите по демонология, лондонското околовръстно шосе М25 по общо мнение е сред най-свирепите конкуренти за Експонат №1.

Те, разбира се, бъркат, окачествявайки това окаяно шосе като голямо зло само заради неимоверното количество мърша и фрустрация, което то поражда всеки ден.

Всъщност малцина на планетата знаят, че формата на шосе М25 изписва магическия знак „одегра“ на езика на Черното духовенство на древния Му, който означава „Приветствайте Големия звяр, Гълтач на Светове“. Хилядите мотористи, бълващи всекидневно пушек по серпантините му, причиняват същия ефект като водата върху молитвените колела на будистките монаси: те остъргват от него безкрайна пушилка от най-нископробно зло, отравящо метафизичната атмосфера на десетки километри наоколо.

Това беше едно от най-добрите постижения на Кроули. Беше му отнело години; включваше три хаквания на компютри, две нахлувания с взлом, един по-маловажен рушвет и в дъждовна нощ — когато останалите възможности се изчерпаха — два часа шляпане из кална ливада и местене на колчетата за отбелязване само на няколко, но пък изключително важни от окултна гледна точка метра. Докато наблюдаваше първите петдесет километра задръстване, го обзе топло чувство за добре свършена лошотия.

Беше си заслужил похвалата.

В момента Кроули караше със сто и осемдесет километра в час някъде на изток от Слоу. На вид по нищо не приличаше особено на демон — поне според класическите стандарти. Никакви рога, никакви криле. Несъмнено, слушаше касета с „Най-доброто на Куин“, но от това не бива да се правят никакви изводи, защото всяка касета, зарязана в кола за повече от две седмици, се преобразява в сборен албум „Най-доброто от Куин“. В главата му не витаеха никакви кой знае колко демонични мисли. Всъщност в момента се чудеше разсеяно кои ли бяха тия Мое и Шандон3.

Кроули беше тъмнокос, с изпъкнали скули; носеше обувки от змийска кожа — или поне се предполагаше, че са обувки — и умееше да прави наистина шантави неща с езика си. А когато се изпуснеше, имаше склонност да съска.

Освен това не мигаше много-много.

Караше черно „Бентли“ от 1926 година — от времето, когато беше новичка, тази кола беше имала само един собственик и този собственик беше Кроули. Къткаше си я.

Причината да закъснява беше, че двайсети век страшно много му харесваше. Беше много по-добре, отколкото през седемнайсети век, и къде-къде по-добре от четиринайсти. Едно от най-хубавите качества на Времето, както казваше открай време Кроули, беше, че безвъзвратно го отнася все по-далеч от четиринайсти век — най-тъпото и скучно столетие на Божията, ще прощавате за нецензурния израз, земя. Двайсети век беше всичко друго, но не и скучен. Всъщност една мигаща синя светлинка в огледалцето за обратно виждане от петдесет секунди насам му известяваше, че го следят двама мъже, на които им се ще да му го направят още по-интересен.

Той погледна часовника си, проектиран за богат водолаз, който би желал да знае колко е часът в двайсет и една световни столици, докато е под водата4.

Бентлито избоботи нагоре по отбивката, взе завоя на две колела и се юрна по засенченото от листак пътче. Синята светлинка го последва.

Кроули въздъхна, пусна кормилото, извърна се наполовина и описа сложен жест с ръка над рамото си.

Проблясващата светлинка се стопи в далечината и полицейската кола спря — за най-голямо учудване на онези вътре. Но то не беше нищо в сравнение с учудването, което щеше да ги обземе, вдигнеха ли капака и откриеха ли в какво се е превърнал моторът.

На гробището Хастур, високият демон, подаде фаса обратно на Лигур, по-ниския и по-опраксания в спотайването.

— Виждам светлина — обяви той. — Ето го, иде нафуканият му копелдак.

— Какво кара тоя? — попита Лигур.

— Кола. Карета без коне — поясни Хастур. — Предполагам, че последния път, като си идвал, още ги е нямало. Не са били, тъй да се каже, в обща употреба.

— Отпреде им вървеше човек с червено знаменце — спомни си Лигур.

— Оттогава са понапреднали, мисля.

— Какво представлява тоя Кроули? — попита Лигур. Хастур се изплю.

— От твърде отдавна е тук — рече той. — От Самото начало. Мене ако питаш, вече направо си е станал туземец. Кара кола с телефон.

Лигур се замисли над това. Също като останалите демони и той не разбираше кой знае колко от технология и тъкмо понечи да изтърси нещо от сорта на „Бас ловя, че трябва много дълга жица“, и бентлито спря пред гробищната порта.

— И със слънчеви очила ходи — ухили се презрително Хастур, — ако и да не му трябват. — После заговори по силно: — Слава на Сатаната!

— Слава на Сатаната! — повтори като ехо Лигур.

— Здрасти — махна им лекичко Кроули. — Извинявайте, че закъснях, но знаете как е по А 40 покрай Денам, а после се опитах да мина напряко през Чорли Ууд и…

— Сега, след като се събрахме всички — прекъсна го многозначително Лигур, — трябва да изброим какво сме свършили днес.

— Да бе. Какво сме свършили — обади се Кроули с леко виновния вид на човек, дошъл на църква за първи път от години насам и забравил по време на какво трябваше да се става прав.

Хастур се прокашля.

— Аз изкуших един свещеник — рече той. — Както си вървеше по улицата, щом съзря огрените от слънцето хубави момичета, аз му вдъхнах Съмнения. Щеше да стане светец, но след десетилетие е наш.

— Бива — услужливо рече Кроули.

— Аз корумпирах един политик — обади се Лигур. — Оставих го да си мисли, че от един мъничък рушвет няма да го заболи. След година е наш.

И двамата погледнаха очаквателно Кроули, който им се усмихна до уши.

— Това ще ви хареса — рече той. Усмивката му стана още по-широка и още по-заговорническа.