Разделяй и владей - Клэнси Том - Страница 43

— Може и да не е нужно да я вижда, след като е могъл да я чуе — рече Орлов. — Не. След като се намира в хотелска стая, Харпунджията ще се безпокои за сигурността си. Имаме ли възможност да прецизираме по-точно откъде е бил изпратен сигналът?

— Не — отвърна Корсов. — Бил е много кратък, а нашата апаратура не е толкова чувствителна, за да определи честотата на разстояние под триста метра.

— Можем ли да се сдобием с план на хотела? — попита Орлов.

— Имам го — каза Корсов.

Той извади един лист от купчината, която държеше, и го постави до картата. На него се виждаше десететажен хотел.

— Наташа се опитва да влезе с компютъра си в списъка на резервациите — каза Гроски. Той имаше предвид двадесет и три годишната Наташа Ревская, която беше компютърният гений на Оперативния център. — Ако успее, тя ще ни даде списъка на всички мъже, резервирали единични стаи.

— Нека да ни даде и списъка на жените с единични стаи — каза Орлов. — Известно е, че Харпунджията прибягва до най-различни превъплъщения.

Гроски кимна.

— Уверени ли сте във всичко това? — попита Орлов.

Корсов, който се беше навел над бюрото, се изпъна като войник и изпъчи гърди.

— Напълно — рече той.

— Добре — каза Орлов. — Оставете ми плана на хотела. Свършихте много добра работа. Благодаря и на двамата.

Когато Гроски и Корсов излязоха, Орлов вдигна телефона. Искаше да говори с Одет за хотела и да я изпрати там. Надяваше се американецът да има достатъчно сили, за да отиде с нея.

Харпунджията не беше от тези, с които човек можеше да се справи сам.

43.

Баку, Азербайджан

Вторник, 10,07 часа

Одет Колкер разчистваше масата от закуската, когато телефонът иззвъня. Беше телефонът на апартамента, а не нейният мобифон. Това означаваше, че не се обаждаше генерал Орлов.

Тя изчака разговорът да бъде приет от телефонния секретар. Беше капитан Килар. Командирът на нейния полицейски екип не беше в стаята си, когато тя се беше обадила на дежурния сержант, за да му каже, че няма да се яви на работа, защото е болна. Килар й се обаждаше, за да й каже, че един добър и работлив полицай като нея трябва да се грижи за здравето си. Каза й, че може да отсъства колкото пожелае, за да се възстанови.

Това не се хареса твърде на Одет. Тя работеше много и въпреки че в градската полиция на Баку плащаха сравнително добре — двадесет хиляди маната годишно, което се равняваше на осем хиляди щатски долара, извънредният труд не се заплащаше. Обаче Одет не работеше само за полицията в Баку. Времето, което прекарваше пред компютъра си или по улиците, често беше заради генерал Орлов. Баку беше средище на много търговци на оръжие и на терористи, които работеха в Русия и в бившите съветски републики. Проследяването на молбите за визи, следенето на работата на митниците и проверките на списъците с пътниците на корабите, самолетите и влаковете й даваха възможност да държи под наблюдение много от тези хора.

След като прибра чиниите, Одет се извърна и погледна към госта си. Американецът беше заспал и дишаше равномерно. Беше сложила мокра кърпа на челото му и той се потеше по-малко, отколкото когато го беше довела у дома си. Беше видяла охлузванията по врата му. Сякаш някой се беше опитал да го удуши. Явно инцидентът в болницата не беше единственият опит да бъде убит. На врата му имаше и малко червено петно, като от убождане. Тя се запита дали тази болест не е резултат от това, че му е бил инжектиран някакъв вирус. КГБ и разузнавателните служби на други източноевропейски страни често прибягваха до подобна практика, като използваха смъртоносни вируси или отрови. Токсичното вещество се поставяше в микроскопични топчета. Това бяха метални сфери със захарно покритие и многобройни дупки по повърхността. Инжектираха се с помощта на чадър, писалка или друг остър предмет. На организма бяха нужни от няколко минути до един-два часа да разтопи захарното покритие. Това даваше време на убиеца да се измъкне. Ако този човек беше инжектиран, явно намерението не е било да умре от вируса. Той е бил използван, за да изкара колегите си на открито. Засадата при болницата беше добре организирана.

Точно като засадата, при която беше убит съпругът й в Чечения, помисли си тя. Той й беше съпруг, любовник, учител и най-близък приятел. Всичко това свърши, когато Виктор беше убит в една студена, тъмна и пуста планинска местност.

Той беше успял да проникне в силите на чеченските муджахидини. В продължение на седем месеца успя да се снабди с непрекъснато сменящите се радиочестоти, на които различните бунтовнически групи поддържаха връзка помежду си. Той ги записваше и оставяше информацията, за да бъде намерена от някой агент на КГБ, който я изпращаше по радиото в Москва. Но един агент беше проявил идиотска немарливост. Беше объркал честотата, която трябваше да използва, с тази, за която докладваше. Вместо да се свърже със своите началници, той отправи радиосигнала право в един от бунтовническите лагери. Разузнавачът на КГБ беше заловен, измъчван, за да измъкнат информация от него, и убит. Той не познаваше Виктор по име, но знаеше в коя група е проникнал съпругът й и кога е пристигнал. За лидерите на бунтовниците не беше трудно да се сетят кой е руският агент. Виктор винаги оставяше информацията си под някоя скала, върху която поставяше ясен знак, за да бъде намерена. Когато една нощ беше на пост, беше повален на земята от десет мъже и отведен в планината. Там ахилесовите му сухожилия бяха прерязани, както и китките на ръцете. Преди да може да пропълзи, за да потърси помощ, Виктор загина от загуба на кръв. Последното си съобщение за нея беше изрисувал върху дънера на едно дърво със собствената си кръв. Беше малко сърце, в което беше изписал инициалите на жена си.

Мобилният телефон на Одет тихо иззвъня. Тя го взе от шкафа в кухнята и се обърна с гръб към госта си. Говореше тихо, за да не го събуди.

— Да?

— Мисля, че открихме къде се намира Харпунджията.

Това изостри вниманието на Одет.

— Къде?

— В един хотел недалеч от теб — каза Орлов. — Сега се опитваме да разберем коя е стаята му.

Одет бързо отиде до леглото. Всяка вечер, когато си тръгваше от полицейския участък, беше длъжна да оставя револвера си в службата. Но в нощното си шкафче държеше резервен пистолет. Беше винаги зареден. Една жена, която живееше сама, трябваше да бъде предпазлива, а една агентка в чужбина или у дома — още повече.

— Каква е задачата? — попита Одет.

— Да бъде ликвидиран — каза Орлов. — Не можем да рискуваме и да го оставим да се измъкне.

— Разбрано — каза спокойно тя.

Вярваше в работата, която вършеше, в това, че защитава интересите на страната си. Не се притесняваше да убива, щом като по такъв начин щеше да бъде спасен животът на други хора. Човекът, когото беше убила преди няколко часа, не означаваше за нея нещо повече от някой, с когото се беше разминала на улицата.

— След като решим кой от гостите на хотела може да е Харпунджията, ти ще трябва да го посетиш — каза Орлов. Останалото ще зависи от това как ще постъпи той, как ще действа. Какво ще прочетеш в очите му. Сигурно ще е взел душ, но ще изглежда уморен.

— Копелето, изглежда, е имало доста работа — рече Одет. — Мога да позная, когато един мъж се чувства изморен.

— Има вероятност той да не отвори вратата за някой от персонала на хотела — продължи Орлов. — Ако се представиш за камериерка или човек от охраната, това може само да го накара да бъде нащрек.

— Така е — каза тя. — Ще намеря начин да вляза и да го изненадам.

— Разговарях с нашия човек, който изготвя портрети на интересуващи ни лица — каза Орлов. — Ако успееш да влезеш при него, той сигурно ще изглежда много спокоен, дори учтив и готов да ти окаже съдействие. Може да се опита да те подкупи или да те накара да се почувстваш по-уверена. Може да се опита да отвлече вниманието ти, за да те нападне. Не го слушай какво говори. Преценявай сама и си свърши работата. Няма да се изненадам, ако той има подготвени предварително няколко капана. Може да е сложил газов патрон във вентилационната тръба, да е поставил взривно устройство някъде или магнезиева светкавица, за да те заслепи. Може да я е свързал с ключа за осветлението или с дистанционно в петата му, може да е нещо, което би могъл да активира, докато си връзва връзката на обувката. Не знаем достатъчно за него, за да бъдем сигурни какви мерки може да е взел в стаята за сигурността си.