Разделяй и владей - Клэнси Том - Страница 27

Иронията беше, че Джак Фенуик явно беше направил нещо извън правилата. Работата на Худ беше да разбере какво.

Бюрократи ще проверяват бюрократи, помисли си с горчивина той. Разбира се, той вероятно не би трябвало да мисли за това в момента. Беше уморен и ядосан от станалото в Баку. И дори не се беше обадил вкъщи, за да разбере как е Харлей.

Роджърс беше останал при Худ, когато той за първи път телефонира на Орлов, а също и по-късно, когато генералът му се обади. Докато чакаха завръщането на Боб Хърбърт, Роджърс отиде да донесе сода. Худ реши да се обади вкъщи. Обаче настроението му не се подобри.

Правеше точно това, което Шарън винаги беше мразела. Работеше до късно. Обаждането у дома не беше първата му грижа. Усети гнева по напрежението в гърлото й, по стиснатите й устни, по кратките й отговори.

— В момента пера — рече Шарън. — Харлей е в библиотеката и реди пасианс на компютъра. Александър е в стаята си. Пише си домашното и учи за теста по история.

— Как е Харлей днес? — попита Худ.

— Как мислиш, че е? — отвърна Шарън. — Дори и твоята психиатърка каза, че ще мине време, преди да забележим някаква промяна в нея. Ако изобщо има такава — добави тя. — Ти обаче не се безпокой, Пол. Ще се справя, каквото и да се случи.

— Никъде нямам намерение да ходя, Шарън. Искам да помогна.

— Радвам се. Искаш ли да ти дам Александър? — попита тя.

— Не, щом като учи — каза Худ. — Само му кажи, че съм се обаждал.

— Разбира се.

— Лека нощ — рече той.

Усети как Шарън се поколеба. Беше само за миг, но му се стори, че беше много по-дълго.

— Лека нощ, Пол — каза тя и затвори.

Остана с телефона в ръка още няколко секунди. Каза си, че освен бюрократ е и копеле. Остави слушалката на мястото, скръсти ръце и зачака Роджърс. Докато седеше, нещо в него започна да тиктака. Не беше часовник или бомба. По-скоро приличаше на камера или на някакъв механизъм. С всяко движение пружината вътре в него се натягаше още повече. Усещаше, че иска да направи нещо, а не само да разсъждава заедно с колегите си и да моли руснаците за помощ. Искаше да действа. Нещо не беше наред и той трябваше да разбере какво е то.

Роджърс и Хърбърт влязоха заедно. Завариха Худ да гледа към стената в кабинета, на която преди имаше окачени снимки в рамки. Те напомняха за годините, в които беше работил в правителството. Снимки със световни лидери, с избиратели. Фотографии, на които се виждаше как Худ полага основни камъни на някакви строежи или разлива супа на бедни в обществена кухня в Деня на благодарността.

Изобщо животът му като един типичен бюрократ. Като част от проблема, а не негово разрешение.

— Добре ли си? — попита Хърбърт.

— Да, добре съм — отвърна Худ.

— Получи ли някакви новини? — настоя Хърбърт.

— Не — рече Худ. — Не, но бих искал аз да стана източник на новини.

— Знаеш мнението ми по въпроса — каза Хърбърт. — За какво мислиш?

— За Батат — отвърна Худ. Това не беше съвсем вярно. Мислеше, че не трябваше да оттегля оставката си. Трябваше да напусне Оперативния център и да не се връща повече. Запита се дали не я беше подал повече заради себе си, а не толкова, за да има време за семейството си, както отначало предполагаше. Но беше се върнал и нямаше намерение да бяга отново.

Батат беше следващата спирка в мисловния му процес.

— Този човек е бил откаран в болница с някакво заболяване, където са чакали двама убийци — каза той. — Това едва ли е случайност.

— Не, не е — съгласи се Хърбърт. — С моите консултанти разсъждавахме по въпроса.

Колсултантите на Хърбърт бяха четиримата заместник-директори на разузнаването, които бяха дошли в Оперативния център от военното разузнаване, АНС и ЦРУ. Бяха трима мъже и една жена и на възраст между двадесет и девет и петдесет и седем години. Като се прибави и Даръл Маккаски, който поддържаше връзката с ФБР и Интерпол, Оперативният център имаше най-добрия разузнавателен екип във Вашингтон.

— Ето какво си мислехме — каза Хърбърт. — От ЦРУ са деветдесет и девет процента сигурни, че Харпунджията е минал през Москва на път за Баку. Един агент твърди, че го е видял в самолет, пътуващ за Москва, но това може и да е направено нарочно.

— Защо? — попита Роджърс.

— Няма да е за първи път един терорист да се остави нарочно да бъде видян — каза Хърбърт. — През 1959 година съветският шпионин Игор Славски се остави да бъде забелязан на Централната гара в Ню Йорк, за да привлече вниманието на полицията и да доведе хора от ФБР в апартамента си. Когато влизат вътре на „Джейн Стрийт“, гръмва бомба. Славски се връща, събира значките и документите им за самоличност и прави от тях перфектни фалшификати. Използва ги, за да влезе в главната квартира на ФБР във Вашингтон. Така че възможно е Харпунджията да е позволил присъствието му да е станало известно чрез някои канали.

— Продължавай — каза тихо Худ. Започваше да става нетърпелив. Не заради Боб Хърбърт. Шефът на разузнаването просто беше удобен да си изкара яда. Худ искаше Орлов да му се обади. Искаше да чуе, че в болницата всичко е наред. Искаше най-после някакви добри новини.

— Съжалявам — каза Хърбърт. — И така, Харпунджията даде по някакъв начин да се разбере, че отива в Баку. Планирал е някаква операция. Знае, че в посолството има и хора на ЦРУ. Известно му е също, че ЦРУ може и да не иска да разкрива тези хора, тъй като полицията от азербайджанското Министерство на вътрешната сигурност вероятно държи под наблюдение персонала на посолството, за да следи за някакви операции на чужди разузнавалия. Затова ЦРУ изпраща човек от Москва.

— Батат — прекъсна го Худ.

— Да — рече Хърбърт. Чувстваше се леко притеснен. — Дейвид Батат е шеф на бюрото на ЦРУ в Ню Йорк. Той е наел на работа Анабел Хемптън.

— Тази, която разкрихме по време на обсадата в ООН ли? — попита Роджърс.

Хърбърт кимна.

— По това време Батат е бил в Москва. Проверихме го. Чист е. Един от нашите източници в ЦРУ ми каза, че бил изпратен в Баку като наказание за издънването в Ню Йорк.

Худ кимна.

— Добре. Батат пристига в Баку.

— Батат отива в района на обекта, за да види дали ще се появи Харпунджията, и е обезвреден — продължи Хърбърт. — Не е убит, нещо, което Харпунджията би могъл да направи много лесно. Явно е бил инжектиран с някакъв вирус или химикал, който в даден момент да го свали на легло, и то от нещо достатъчно сериозно, за да бъде откаран в болница.

— Под ескорта на неговите колеги от ЦРУ — каза Худ.

— Точно така — отвърна Хърбърт. — Цялата тайфа накуп.

— Което освобождава Харпунджията от евентуалната намеса на ЦРУ срещу това, което е планирал — каза Худ.

— Така изглежда, че ще да е било — каза Хърбърт. — Никой освен Съединените щати, Русия и вероятно Иран няма свои разузнавачи в Баку.

— Заради каспийския петрол ли? — попита Роджърс.

Хърбърт кимна.

— Не сме чули Харпунджията да е нападнал и разузнавачи на Москва и Техеран.

Худ се замисли върху казаното.

— Иран — каза тихо той.

— Какво каза? — попита Хърбърт.

— Днес за втори път говорим за Иран — рече Худ.

— Но не и поради същата… — Хърбърт не се доизказа.

— По същата причина, нали? — рече Худ.

— О, не — обади се Роджърс.

— Нещо като че ли пропускам.

— Да не искаш да кажеш, че играта с телефонното обаждане може да свърже Харпунджията с Техеран и Джак Фенуик, АНС и ЦРУ? — попита Хърбърт.

— Възможно е — каза Худ.

— Това поставя Фенуик в една люлка с тях за нещо, свързано с Харпунджията — каза Хърбърт.

— Нещо, за което той не е искал президентът да знае — изтъкна Худ.

Хърбърт поклати глава.

— Не бих искал да е така — рече той. — Не искам да се окаже, че нашата страна си сътрудничи с онзи кучи син, който уби жена ми.

— Боб, моля те да се успокоиш — каза Худ.

Хърбърт ядосано го изгледа.

— Ако Харпунджията е намислил да извърши нещо в Баку, ние можем все още да го хванем — каза Худ. — Но само ако се концентрираме върху това.