Разделяй и владей - Клэнси Том - Страница 20

Но само за момент. Неговите инстинкти го бяха докарали до поста, който заемаше. Не трябваше да започне да се съмнява в тях точно сега. Освен това битката винаги се водеше някъде другаде, не в палатката на командващия.

Президентът приключи с писането и погледна към Худ. Беше блед и имаше уморен вид, обаче очите му бяха запазили присъщия си блясък.

— Казвай, Пол — рече президентът.

Худ почувства, че му става топло зад ушите. Тази работа нямаше да е лесна. Дори и да беше прав, нямаше да може да убеди лесно президента, че членове на неговия екип извършват на своя глава някаква операция. Худ не разполагаше с много доводи в подкрепа на твърдението си и в един момент му се прииска да беше отишъл първо при първата дама. Щеше да е по-добре да я остави тя да поговори с президента насаме. Но ако сведенията, получени от Хърбърт, бяха верни, може би нямаше да има време за това. Напротив, Худ трябваше да държи настрана Меган Лорънс от всичко това. Той не искаше президентът да разбере, че жена му е говорила за него зад гърба му.

Худ се наведе напред.

— Господин президент, изпитвам известно безпокойство във връзка с операцията за сътрудничество в областта на разузнаването в рамките на ООН.

— За нея има грижата Джак Фенуик — успокои го президентът. — Ще бъдете подробно уведомени, когато той се върне от Ню Йорк.

— Агенцията за национална сигурност ли ще отговаря за нея?

— Да — каза му президентът. — Джак ще докладва директно на мен. Пол, надявам се, че това посещение не е за някакво съперничество между Оперативния център и АНС…

— Не, сър — увери го Худ.

Чу се позвъняване по вътрешната уредба. Президентът отговори. Беше госпожа Лей. Каза, че имала нещо за Пол Худ. Президентът се намръщи и я покани да го донесе. Изгледа Худ.

— Пол, какво става?

— Надявам се, нищо — рече Худ.

Госпожа Лей влезе и предаде на Худ един лист.

— Това ли е всичко? — попита той.

Тя кимна.

— А самият файл?

— Празен е.

Худ благодари на госпожа Лей и тя излезе.

— Кой файл е празен? — попита ядосано президентът. — Пол, какво, по дяволите, става?

— Само секунда и ще ви кажа, господин президент — рече Худ. Той погледна листа. — „От единадесет часа тази сутрин до четири часа следобед Джак Фенуик е имал планирана среща с представители на правителството на Иран в тяхната постоянна мисия в Ню Йорк“ — прочете написаното.

— Невъзможно — каза президентът.

— Сър, госпожа Лей е получила това от Агенцията за национална сигурност — каза Худ. Той подаде листа на президента. — Отгоре е изписан номерът на техния файл. Според нашите сведения Фенуик наистина е прекарал голяма част от този следобед в иранската мисия.

Президентът погледна листа и дълго мълча. После бавно поклати глава.

— Фенуик трябваше да се срещне със сирийците, виетнамците и половин дузина други — рече той. — Снощи ми каза точно това. По дяволите, та ние дори не сме близо до постигане на споразумение с Иран за сътрудничество в разузнаването.

— Знам — каза Худ. — Обаче Фенуик е бил там. И освен този документ файлът е празен. Като че ли за АНС няма такова нещо като инициатива на ООН.

— Това са глупости — не се съгласи президентът. — Нови глупости. — Той натисна един бутон на интеркома. — Госпожо Лей, свържете ме с Джак Фенуик.

— Сър, мисля, че не трябва да говорите с когото и да било от АНС — каза Худ.

— Моля?

— Поне засега — рече Худ.

— Почакайте, госпожо Лей. Пол, ти току-що ми каза, че моят съветник по въпросите на националната сигурност нарушава правилата. А сега пък ми казваш, че няма защо да се опитвам да разбера дали това е истина?

— Преди това трябва да поговорим — каза Худ.

— За какво?

— Не вярвам, че тази ситуация с Фенуик се дължи на някакво недоразумение — настоя Худ.

— Аз също — каза президентът. — Когато разговарях с него, бях пределно ясен. Точно затова той и аз трябва да си поговорим.

— Ами ако нещо не е съвсем наред? — попита Худ.

— Какво имаш предвид?

— Ако това е някаква мръсна игра? — запита Худ.

— Ти не си с всичкия си — рече президентът. Беше като ударен от гръм. — За бога, Пол, познавам тези хора от петнадесет, двадесет години — те са добри приятели!

Худ го разбираше. Всичко, което можа да каже, беше:

— Et tu, Brute?*

[* И ти ли, Бруте? (лат.) — Бел.прев.]

Президентът го изгледа.

— Пол, за какво говориш?

— Когато Юлий Цезар бил убит от републиканците в Сената, убийството му било организирано от най-близкия и най-стария му приятел — рече Худ.

Президентът пак го изгледа. След малко каза на госпожа Лей да забрави за телефонния разговор. После бавно поклати глава.

— Слушам те — рече той. — Постарай се да бъдеш убедителен.

Худ си даваше сметка за това. Само не знаеше откъде да започне. Възможностите бяха две — заговор или душевна болест. Може би и двете. Реши да започне отначало и така да се ориентира.

— Господин президент, защо ви се обади Фенуик снощи? — попита той.

— Беше приключил срещите с посланиците в хотел „Хей-Адамс“ — каза президентът. — Няколко основни правителства силно се противопоставяха на инициативата за сътрудничество в областта на разузнаването. Трябваше да ме уведоми дали е успял да ги убеди да се съгласят да участват в нея.

— Господин президент — рече Худ, — не вярваме, че Джак Фенуик е бил снощи в хотел „Хей-Адамс“. Очевидно ви е позвънил от някое друго място и разговорът е минал през хотела.

— От къде? — попита президентът.

— Не знам — призна Худ. — Може би вече се е намирал в Ню Йорк. Фенуик съгласувал ли е въпроса с конгресната комисия по разузнаването?

— Не — отвърна президентът. — За одобрението от конгресната комисия отговаряха заместникът на Фенуик, Дон Роднър, а от тук Червения Гейбъл.

Худ не познаваше нито Роднър, нито Гейбъл. Дори не знаеше, че последният има прякор.

— Сър — продължи Худ, — снощи, когато благодарихте на сенатор Фокс за това, че са отпуснали средства за инициативата, тя чу за нея за първи път.

Президентът Лорънс замръзна на мястото си, но само за момент. Изражението му бавно се промени. За миг изглеждаше много странно — едновременно като двадесет години по-стар и като изгубено момче. Облегна се назад.

— Гейбъл не би направил нещо зад гърба ми — каза тихо той. — Не би го направил. А ако го беше сторил, щях да разбера по лицето му.

— Кога го видяхте за последен път? — попита Худ.

Президентът се замисли.

— В петък, на съвещанието на кабинета.

— Там е имало много хора и са били обсъждани голям брой проблеми — рече Худ. — Може да сте пропуснали да разговаряте с него, а може да са му попречили от АНС.

— Не вярвам да е било така — рече президентът.

— Разбирам — каза Худ. — Ако Фенуик и Гейбъл не са измамници, тогава наум ми идва само една възможност.

— Каква?

Худ трябваше да внимава какво ще каже. Вече не правеше предположения за хора от екипа на президента, а за самия президент.

— Може би нищо подобно не се е случвало — каза той. — Инициативата с ООН, срещите с представители на чужди правителства, нищо такова не е имало.

— Искаш да кажеш, че съм си въобразил всичко това? — попита президентът.

Худ не отговори.

— Вярваш ли го?

— Не — отвърна чистосърдечно Худ. Все пак телефонният разговор е бил пренасочен към хотел „Хей-Адамс“ и президентът не си въобразяваше, че го беше водил. — Обаче ще бъда откровен с вас, господин президент — продължи Худ. — Вие наистина изглеждате напрегнат, притеснен и разсеян. Определено не сте на себе си.

Президентът пое дълбоко въздух. Понечи да каже нещо, но се въздържа.

— Добре, Пол. Слушам те. Как ще действаме по-нататък.

— Предлагам да приемем, че сме изправени пред сериозен проблем — каза Худ. — Ще продължа разследването от наша страна. Ще видим какво можем да открием за иранската връзка. Ще проверим с какво друго се е занимавал Фенуик, с кого е разговарял.