Остров Тамбукту - Марчевски Марко - Страница 98

Неочаквано иззад едно дебело дърво излезе млад туземец и ни препречи пътя с дългото си копие. Цялото му тяло от главата до петите бе намазано със сажди, а лицето, гърбът и гърдите му бяха нашарени с бели черти, които показваха, че племето е във война.

- Стой! - извика младият мъж и насочи копието си към нас. - Къде отивате?

- При тана Боамбо - отговорих аз.

- А къде бяхте?

- При пакегите.

- При жълтите дяволи - поправи ме той.

Младият мъж ни изгледа подозрително и попита:

- И Арики ли беше при тях?

- И той.

- Значи, истина е! - мрачно каза младият туземец. - Всички разправят, че Арики останал при жълтите дяволи...

- Да, той беше при тях - потвърдих аз.

- Ух! - стрелна го с очи туземецът. - Предател! Сега гневът на Дао ще се стовари върху старата ти глава. Да вървим! - И като тръгна пред нас, той ни предупреди: - Внимавайте! Ако видите на пътеката стрела или копие, не го пипайте - то носи смърт. Ако лиана или клон са препречили пътеката, не се докосвайте до тях, защото и те носят смърт. Внимавай, Андо! Виждаш ли тази ирена? - И той ми посочи дългото стъбло на палмата ротанг, което препречваше пътеката на височина около един метър от земята. - Тя е смъртоносна. Внимавай!

Той се наведе ниско и пълзешком мина под лианата, без да я докосне.

По пътеката имаше още много такива смъртоносни препятствия. Всяко от тях бе превързано с тънък канап, прикрит в буйната зеленина. За другия край на канапа бе превързана скрита в зеленината изопната тетива, на която бе прикрепена отровна стрела. Едно леко докосване до забито в земята копие или до тънка лиана, която е препречила пътеката - и от гората излита отнапред нагласена отровна стрела и се забива в тялото на този, който се е докоснал до копието или до лианата.

"Японците мъчно ще завладеят острова - мислех си аз. - Те превзеха само крайбрежието около залива и селището на туземците, но едва ли ще проникнат във вътрешността, ако всички пътеки са осеяни с тия хитро направени смъртоносни препятствия".

Пътеката лъкатушеше през непроходимия лес, покрай дънерите на вековни дървета и се спусна в дълбок дол със стръмни брегове и сипеи, подкопани от прииждащите води през време на поройните дъждове. Но сега в тясното корито протичаше само плитка вадичка с кристално бистра вода. Утолихме жаждата си и си починахме, след това се заизкачвахме по отвъдния склон. Той беше много стръмен, а пътеката се простираше право нагоре като по опънат конец и ние трябваше да пълзим и да се хващаме за корените на дърветата или за коловете, набити в земята специално за тази цел. И ако нашият водач не ни показваше кой корен и кой кол е опасен, положително щяхме да станем жертва на някоя отровна стрела.

Арики се задъхваше от умора. Той проклинаше и мен, и Смит, и всички пакеги, макар че самият той си беше виновен за нещастието, което го сполетя.

III

Най-после излязохме на една малка равна поляна, обрасла с млада трева и изпъстрена с червени, сини и жълти цветя. Наоколо се издигаха високите дървета на джунглата, чиито върхове се губеха в безоблачното небе. Под сенките, направо върху меката трева, бяха се разположили стотина туземци в най-различни пози и положения: едни седяха кръстато, с ръце на коленете и тихо си приказваха, други лежаха по гръб с ръце под главите си, мечтателно загледани към слънчевото небе, трети лежаха по корем и пушеха. Боамбо беше седнал под едно бананово дърво, заобиколен от десетина възрастни мъже. Между тях беше и Гахар. Всички бяха избягали от куршумите и снарядите на японците, но се чувствуваха спокойни, защото знаеха, че скритите в гората отровни стрели и постовете край пътеката ги пазеха от враговете.

Като ме видяха, туземците наскачаха прави и се развикаха:

- Андо! Андо!

- Нашият Андо пристигна!

- Ела при нас, Андо!

Отидох при главатаря. Той ме посрещна със светнал поглед и широка усмивка, зарадван от моето неочаквано появяване.

- Ти си жив, Андо! - възкликна той, като ме потупваше приятелски по гърба. - А аз помислих, че жълтите дяволи са те убили!..

- Жив съм, тана Боамбо - отговорих аз. - Жълтите дяволи ме изпратиха при тебе. Трябва да поговорим... А къде е Амбо?

- Тука съм! - обади се синът на главатаря и като се промъкна между навалицата, дойде и ми стисна ръката над лакътя.

- А Зинга? - попитах го аз.

- Зинга е при другите от нашето село. Там е и майка Щугао.

Той ми обясни, че всички жени, деца и старци, които не могат да мятат копия, отишли навътре в джунглата. Там имало голяма поляна, покрита с високата трева аланг-аланг. Край поляната протичал поток. Жителите на Букту с изключение на стрелците се настанили там на лагер. Всички насядаха под сенките, само Арики остана сам на края на гората. Той беше закрил лицето си с ръце, сякаш не смееше да погледне хората, които до вчера се бояха от него.

- Откъде се взе това куче? - попита ме Амбо, като посочи с ръка първожреца. В гласа му трептеше омраза. Той не можа да обикне първожреца и след като се ожени за дъщеря му.

Разказах на всички за нашия разговор с първожреца в неговата колиба, как той решил да се предаде на японците, как японците го бяха накарали да изгриба водата от лодките и как искаше да го заведа при "жълтия тана". Туземците ме изслушаха възмутени от измяната на първожреца. Те и по-рано не го обичаха и му се подчиняваха от страх, а сега, когато Арики беше престъпник в техните очи, гневът им избухна с голяма сила. Те бяха готови да се разправят с него, но все пак никой не дигна ръка, всички чакаха да чуят какво ще каже Боамбо.

- Арики се предаде на враговете, опозори племето и седемте пояса на мъдростта! - гневно извика главатарят. - Великият съвет ще избере друг пуирара, а тоя ще го прогоним в джунглата при маймуните. - В джунглата! При маймуните! - обадиха се много гласове.

Възмущението на туземците показваше, че те са решили твърдо да се отърват от омразния първожрец.

- А ти защо отиде при жълтите дяволи? - попита ме Гахар.

- Аз не отидох при тях доброволно. Те ме хванаха, преди да успея да се скрия в джунглата, и ме откараха на голямата лодка при своя главатар.

- Чувате ли? - обърна се Гахар към туземците. - Андо не се предал доброволно на жълтите дяволи. Андо се би заедно с нас против тях. Андо е наш!

- Наш! Наш! - обадиха се много гласове. Попитаха ме за Смит и Стерн. Казах им, че и двамата са пленници на японците.

- А как избяга от жълтите дяволи? - попита ме Гахар.

- Не избягах, Гахар - отговорих аз. - Главатарят на жълтите дяволи сам ме изпрати при вас. Той иска да се предадете без бой.

- Да се предадем без бой! Хе-хо! Тоя жълт тана е голям глупак. Неговите стрелци влязоха в селото ни, но тук те никога няма да дойдат.

- Никога! - потвърдих аз. - Жълтите дяволи са силни, когато стрелят от големите лодки. Те са силни и когато се бият на открито място, защото имат много стрели, които изпущат гръмотевици. Но в джунглата те са безпомощни. Тук зад всяко дърво ги дебне смъртта. Жълтият тана знае това и иска да ви измами.

- Няма да ни измами! - извика Боамбо. - Ние ще се бием до последния човек, но няма да се предадем на жълтите дяволи. Анге бу!

Той извади лулата си от малката торбичка, която висеше на гърдите му, натъпка я с жълти листа и запуши, за да разсее гнева си.

Като гледах туземците, аз си помислих: "Тия хора обичат свободата и земята си и няма да отстъпят нито пред оръдията, нито пред картечниците на японците. Тоя малък, но жилав народ няма да загине, дори и ако бъде победен".

Боамбо заповяда да смъкнат седемте пояса на мъдростта от кръста на Арики. Амбо сякаш само това чакаше - тичешком отиде при първожреца и му извика силно, за да го чуят всички:

- Стани, куче! Свали седемте пояса на мъдростта! Живо! Ти не си достоен да ги носиш - не!

Първожрецът се надигна тежко, покорно свали поясите от кръста си и ги даде на Амбо. След това отново седна, без да промълви нито думица.