Приключенията на Незнайко - Носов Николай Николаевич - Страница 46

— На ти сега! — изръмжа той, като се изправяше на краката си. — Извърших полет в космичното пространство!

— Е, как, добре ли слезе? — извика отгоре Незнайко.

— Забележително! — отвърна Шаренкия, като плюеше праха от устата си. — Опитай сега ти.

Незнайко сложи килимчето на дъното на жлеба, внимателно седна върху него и потегли. Наклонът беше неравномерен — ту растеше, ту намаляваше. Той намаляваше при всеки етаж, за да може човек лесно да слезе на която си иска етажна площадка. Щом наклонът се увеличи, Незнайко се понесе със страшна бързина. Той се уплаши и започна да се хваща с ръце за стените на жлеба. Но от неговите движения килимчето под него се изплъзна и се понесе самостоятелно надолу, като остави Незнайко да се пързаля върху собствените си панталони.

Най-успешно от всички слезе Карфичка. Тя внимателно седна насред килимчето и докато се плъзгаше надолу, не се хващаше с ръце за стените. Затова всичко мина от хубаво по-хубаво.

Пътешествениците решиха, че пак ще се върнат тук някой път, за да се попързалят още, и продължиха пътя си.

Трябва да се отбележи, че улиците в Слънчевия град бяха много по-широки, отколкото в другите градове на дребосъчетата, и особено широки бяха тротоарите. Във всяко здание беше уредена трапезария. Масите за хранене бяха наредени не само вътре в трапезариите, но и вън, по тротоарите. Край всички маси седяха дребосъчета. Те обядваха, пиеха чай, кафе или лимонада; други четяха вестници, разглеждаха списания с картинки; трети играеха — кой на лото, кой на домино, кой на Черен Петър или на нещо друго. Особено многобройни бяха шахматистите. Те седяха навред, дето можеше да се настани човек с шахматна дъска. Посред улицата дребосъчетата играеха на криеница, на гоненица, на челик, на дама, на котка и мишка и други игри, при които се тича.

Към всяка трапезария имаше игротека, в която се пазеха игрите, които се играят на маса. Освен това в много къщи бяха уредени така наречените заемни пунктове, където се даваха за временно ползуване велосипеди, тротинетки, ракети за тенис, футболни и волейболни топки, топки за пинг-понг, кегли… Навред се виждаха дребосъчета, които играеха на тези игри — в градинките, по специалните площадки, по дворовете. Макар че всъщност дворове в Слънчевия град нямаше, или по-точно имаше, но помежду им нямаше нито огради, нито стобори; вратите никога не се затваряха, защото нямаше никакви врати. Нисичките оградки, които се виждаха тук-таме, пазеха само растенията, но не преграждаха пътя на когото и да било.

Тази липса на огради много улесняваше строежа на тенис кортове, писти за бягане, плувни басейни, футболни, баскетболни, волейболни игрища, площадки за крикет, за кегли и разни други площадки в дворовете. Всяко дребосъче можеше свободно да минава от своя двор в другите дворове и да играе със съседите си на разни игри, а това укрепваше здравето и развиваше мускулите.

Нашите пътешественици харесаха най-много това, че почти всяка къща имаше театър или кино. Особено многобройни бяха куклените театри. Почти на всяка крачка пъстрееха надписи: „Голям театър“, „Малък театър“, „Марионетен театър“, „Куклена комедия“, „Весел Петрушка“ и други. За да не бъде горещо на зрителите лятно време, театрите имаха двустранни сцени с две завеси: от едната си страна сцената гледаше към зрителната зала, от другата — навън към улицата. Така че зиме представлението можеше да се гледа от залата, а лете — направо от улицата или от двора. Достатъчно беше да се обърнат на обратната страна декорациите, а столовете да се изнесат от залата и да се, наредят на открито.

Незнайко поглъщаше с очи всичко, което ставаше наоколо му, и току се блъскаше в минувачите. Това го сърдеше много. Минувачът, който се блъсваше в Незнайко, обикновено казваше „извинете“, но Незнайко, вместо да отговори учтиво с едно „моля“, сърдито ръмжеше:

— Я ме оставете на мира!

— Не е хубаво така — рече му Карфичка. — Щом хората ти се извиняват, ти трябва да казваш „моля“.

— Много искаш! — отвърна Незнайко. — Ако на всички казвам „моля“, ще ми се качат на главата!

В това време те стигнаха до една висока къща с балкони, съединени помежду си с въжени стълби. Въжени стълби свързваха балконите и с прозорците на горните и долните етажи. Тези стълби, както и въжетата, които бяха опънати по всички посоки, придаваха на къщата изглед на кораб, снабден с всичко необходимо и готов да отплава. В тази къща живееха пожарникари, които постоянно се тренираха, като се катереха по стълбите и въжетата.

Незнайко се загледа в чудноватата сграда и тъй като тя беше голяма, наложи му се да си вирне главата твърде високо. Шапката му падна. Той се наведе, за да я вземе, но тук се случи едно непредвидено произшествие. Тъкмо в този миг по улицата минаваше едно момченце на име Листец и както си вървеше, четеше една книжка, озаглавена „Чудното приключение на бележитото гъсе Яшка“. Този Листец беше от ония книгогълтачи, които могат да четат книги при всякакви условия: и у дома, и на улицата, и на закуска, и на обяд, и на светло, и на тъмно, и седнали, и легнали, и прави, и дори както вървят.

Увлечен в книгата си, Листец не забеляза, че Незнайко се е навел да си вземе шапката, блъсна се в него и падна. Падайки, той събори и Незнайко и силно го удари с крака си по главата.

— Ето на, вече почнаха да ми се качват по главата! — развика се Незнайко. — Ах, магаре такова!

— Кой е магаре? Аз ли съм магаре? — запита Листец, като ставаше от земята.

— Ами кой? Да не би аз? — продължаваше да крещи Незнайко.

— Не мога да се съглася с вас — учтиво каза Листец. — Магаре — това е животно с четири крака, с длъжки уши…

— Тъкмо вие сте животно с четири крака!

— Не, сигурно вие сте животно с четири крака.

— Аз съм бил животно с четири крака? — избухна Незнайко. — Ще ви докажа аз кой от нас има четири крака!

— Хайде, докажете де, докажете!

— Ще докажа!

— Лъжете! Нищо няма да докажете!

— Аха, лъжа! — изкрещя Незнайко, задъхан от яд. И тутакси замахна с вълшебната пръчица, като каза: — Искам този тука дребосък да се превърне в магаре!

— Искате, ама… — започна Листец.

Той искаше да каже: „Искате, ама няма“, но тъкмо да изрече тези думи, превърна се в магаре и като махна с опашка, закрачи по-нататък, тропайки с копитца по тротоара. Книгата, която той изпусна, остана да лежи насред тротоара. По това време наблизо нямаше минувачи и никой не видя необикновеното произшествие. Карфичка и Шаренкия не бяха забелязали, че Незнайко се е зазяпал в къщата с въжените стълби, и бяха отминали напред. Когато Незнайко ги настигна, те стояха пред една висока сграда с голям надпис, който опасваше цялата й стена: „Хотел «Малвазия»“.

— Ето тук ще отседнем — каза Карфичка. — Пътешествениците винаги отсядат в хотели.

И тримата наши приятели се запътиха към входа на хотела.

Глава единадесета

В края на деня

Нашите пътешественици стигнаха входа на хотела, но веднага побързаха да отскочат настрана, тъй като вратата внезапно се разтвори, сякаш някой я тласна отвътре. Като видяха, че никой не излиза от хотела, Незнайко и неговите спътници влязоха вътре и тутакси вратата се захлопна след тях. Пътешествениците се огледаха уплашено. Надясно имаше една широка стълба, наляво — маса и няколко кресла. Право пред тях се виждаше една черна врата. Изведнъж върху черната врата светна бял телевизионен екран. На него се появи образът на едно момиченце. То имаше кръгло лице, розови бузки и светли коси. Две червени панделки украсяваха прическата му. На ушите си носеше радионаушници. Върху масата беше поставен микрофон. Момиченцето се усмихна приветливо и каза: