Приключенията на Незнайко - Носов Николай Николаевич - Страница 38

Пътешественикът също беше бележита личност, за която си заслужава да разкажем. Той беше много мършав и дълъг: дълги ръце, дълги крака, дълга глава, дълъг нос. Панталоните му бяха на квадрати и също така дълги. Живееше този Пергел в град Търкулграх, чиито жители никога не ходеха пеша, а само караха велосипеди. Пергел също непрекъснато караше велосипед. Толкова запален колоездач беше той, че неговият град му стана тесен и той реши да обиколи всички градове, в които живеят дребосъчета!

Пергел пристигна в Града на цветята и запрепуска с колелото си по всички улици. Пъхаше навред дългия си нос и с всекиго се запознаваше. Скоро той знаеше на пръсти всичките му жители — не познаваше само Мърльо, когото жителите нарочно криеха, понеже се страхуваха, че ще ги опозори. Мнозина мислеха, че ако Пергел зърне неговата мръсна муцунка, може да си помисли, че всички дребосъчета в Града на цветята са такива мърльовци. Ето защо всеки гледаше Мърльо да не се мерне пред очите на Пергел.

Общо взето, всичко вървеше добре, докато Пергел не се накани да си тръгне. Кой знае защо, през този ден надзорът над Мърльо поотслабна и той се измъкна навън тъкмо в момента, когато жителите на града се сбогуваха с Пергел. Като видя сред тълпата дребосъчета непозната физиономия, Пергел се позачуди и щеше да запита: „А кой е този там, мръсният?“ Но тъй като Пергел беше много добре възпитан и не можеше да си служи с такива груби думи като „мръсен“, той зададе въпроса си в учтива форма:

— А кой е този там шаренкият?

Всички се обърнаха и видяха Мърльо: неговата физиономия наистина беше нашарена от полепнала мръсотия, тъй като той този ден не се беше мил от сутринта. Думата се хареса на всички и оттогава на Мърльо започнаха да викат Шаренкия. И на Мърльо беше драго, когато го наричаха с това име, защото то му звучеше някак по-изящно, по-красиво, отколкото просто Мърльо.

Глава пета

Как Незнайко, Шарен Мърльо и Карфичка тръгнаха да пътешествуват

— Ей, Шарко, здравей! — завика Незнайко, когато Мърльо стигна до тях. — Гледай, имаме си вече автомобил.

— Чудо голямо! Винтчо и Болтчо си имат по-хубав — отговори Мърльо.

Той се спря, пъхна ръце в джобовете на сивите си панталонки и заразглежда предното колело на автомобила.

— Не е вярно — каза Карфичка. — Тази лека кола е също като на Винтчо и Болтчо и освен това Незнайко си има вълшебна пръчица.

— Чудо невидено! — пак отвърна Шаренкия. — Само да поискам, ще си имам сто вълшебни пръчици.

— А защо ги нямаш? — попита Незнайко.

— Защото не искам.

Незнайко видя, че с нищо не може да го учуди, и каза:

— Ние тръгваме на пътешествие. Искаш ли да дойдеш с нас?

— Ще дойда — съгласи се Шаренкия. — Придумахте ме.

Той отвори вратичката, вмъкна се в автомобила и важно се разположи на задното седалище.

— Е, да тръгваме ли? — попита Незнайко.

— Тръгвай, тръгвай! — каза Карфичка.

— Да, тръгвай, само не ни утрепвай — прибави Шаренкия.

Незнайко завъртя ключето на таблото и натисна с крак педала на стартера. Стартерът изквича, сякаш застъргаха по желязо, и моторът заработи на празен ход. Незнайко го остави да се позагрее, после натисна амбреажа, включи предавателната кутия и като пусна амбреажа, даде газ. Автомобилът тръгна. Незнайко спокойно въртеше кормилото, включваше ту първа, ту втора скорост, увеличаваше и намаляваше газта и леката кола се движеше ту по-бързо, ту по-бавно. Макар че не разбираше защо върти един или друг лост и натиска ту единия, ту другия педал, той правеше всеки път точно това, което беше нужно, и не сбърка нито веднъж. Причината беше, разбира се, вълшебната пръчица, благодарение на която той в миг се научи да кара автомобил и караше като добър шофьор, който дори не мисли какво трябва да завърти и какво да натисне, а всичко върши по навик, машинално.

Като минаваше из улиците, Незнайко нарочно натискаше копчето на сигнала и гръмогласно тръбеше, за да привлече вниманието на жителите. Искаше му се всички да видят колко храбро седи той на кормилото и от нищо не се страхува. Ала жителите на Града на цветята мислеха, че минават Винтчо и Болтчо и никой не обърна внимание на Незнайко.

Докато леката кола се носеше из града, Карфичка поведе разговор с Мърльо.

— Вижда се, че ти днес още не си се мил, Шарко!

— Мих се, и още как!

— А защо си толкова мръсен?

— Значи отново съм се изцапал.

— Ще трябва да се измиеш още веднъж, защото такъв мръсен не можем да те вземем на пътешествие.

— Как така „не можем“? Сами ме придумахте да тръгна, а сега изведнъж „не можем“! — възмути се Шаренкия.

В това време Незнайко излезе от града и когато автомобилът приближи Краставичната река, той сви към моста. Щом стигнаха края на моста, Карфичка каза:

— Хайде спри колата! Сега Шаренкия ще се измие на реката.

Незнайко закара автомобила до брега и спря.

— Протестирам! — пенеше се Шаренкия. — Такова правило няма — по два пъти на ден да се миеш!

— Като не щеш, ще останеш тук. Ще тръгнем без тебе — строго каза Незнайко.

— Как тъй без мене? Да не мислите, че аз пеша ще клинкам обратно до града? Щом е така, откарайте ме там, откъдето ме взехте. С друго не съм съгласен.

— Добре де, да прави, каквото ще! Нека тръгне мръсен — каза Незнайко. — Няма да се връщаме заради него я!

— Ами ако пристигнем по време на пътуването в някой чужд град и всички видят, че водим със себе си такъв мърльо? Ще трябва ние да се червим заради него — каза Карфичка.

— Вярно — съгласи се Незнайко. — Все пак трябва да се умиеш, Шарко. — Приятели, хайде да се измием и тримата, а?

Като чу, че не само той ще се мие, Шаренкия се успокои и каза:

— Че как ще се мием тук? Няма нито сапун, нито пешкир.

— Не се тревожи — отвърна Незнайко, — всичко ще има.

Той махна с вълшебната пръчица и в миг се появиха три калъпчета сапун и три пешкирчета. Шаренкия тъкмо щеше да се учуди, но си спомни своето правило — на нищо да не се учудва, и мълком тръгна към реката.

След няколко минути и тримата бяха измити и се носеха с автомобила през една гора. Карфичка, както по-рано, седеше отпред до Незнайко, а Шаренкия — отзад, до светлосиньото сандъче. Пътят лъкатушеше и не беше твърде равен. На места от земята се подаваха дебели корени, понякога колата налиташе на дупки и коловози. В такива случаи Незнайко предварително намаляваше скоростта, за да не друса много. Карфичка току се обръщаше назад и усмихнато поглеждаше към Шаренкия, Драго й беше, че той стана такъв румен и чистичък.

— Виждаш ли колко е хубаво — казваше тя. — Приятно става на човека, като се измие.

Шаренкия сърдито обръщаше глава настрана и не искаше дори да погледне Карфичка.

— Е, стига си се мусил, не е учтиво така — каза Карфичка. — В синьото сандъче до тебе има сладолед.

— А, та това било сладолед! — зарадва се Шаренкия. — А пък аз гледам — какъв ли ще е този сандък!

Той извади три порции сладолед. Всички заядоха. Незнайко трябваше едновременно да върши две неща: да яде сладолед и да кара колата. С едната си ръка той държеше кормилото, а с другата — сладоледа и усърдно ближеше. Увлечен в сладоледа, Незнайко не забеляза една дупка на пътя и не успя навреме да намали скоростта. Автомобилът се друсна толкова силно, че Шаренкия подскочи и неочаквано глътна целия сладолед наведнъж. В ръката му остана само клечката.