Приключенията на Незнайко - Носов Николай Николаевич - Страница 23

— Е, сгрешихме мъничко — сви рамене Кравайко. — Не предполагахме, че ще се разциврите и ще се разсърдите завинаги.

— Не, вие се разсърдихте завинаги! Защо ни изпратихте Клечо? Не знаете ли какво направи той тук?

— Ние не отговаряме за Клечо — отвърна Кравайко. — Той и при нас прави какви ли не поразии. Постоянно се бием с него — и пак не можем да го превъзпитаме. Ние не сме го изпращали при вас. Той е работил тук по своя собствена инициатива.

— „Работил!“ — избухна Писанка. — Той нарича това работа! Не, ние с вас вече не се хващаме. Вие не ни трябвате. Имаме си сега свои момчета.

— Е, и вие не ми трябвате. Плюя на вас. Аз просто докарах Винтчо и Болтчо, а сега ще се кача в автомобила и ще си замина обратно.

Кравайко се обиди и се отдръпна настрана. Но той не замина. Като видя, че Винтчо и Болтчо се заловиха да поправят автомобила, той почна да им помага. Такова другарско чувство имат всички шофьори. Ако един шофьор види, че друг някой поправя машината си, той непременно ще се приближи и също ще се залови да чопли нещо, да завинтва винт или гайка, или просто ще почне да дава съвети.

И тримата работиха до късна нощ, но въпреки това не успяха да поправят автомобила, тъй като му беше нужен твърде сериозен ремонт.

Двадесет и втора глава

Чудесата на техниката

На другата сутрин Синеочка отиде в болницата и разказа на Пчелица, че изписаните момчета не се бият по улиците, а напротив, държат се примерно и дори помагат на момичетата да оберат ябълките си.

Пчелица каза:

— Добре е, че сте им намерили подходящо занятие. Ще ви помоля да включите в работата Може и Загубанко, които ще бъдат изписани днес.

— Не може ли да изпишете още някого? — помоли Синеочка. — Жалко е да се държат момчетата затворени, когато има такава интересна работа за тях.

— Та нали вчера изписах извън определените момчета Дано и Бързанко? — отговори Пчелица. — Малко ли ви са?

— Малко.

— Е, добре тогава, можем да изпишем Мълчаливко. Той е много мирен и не ми досажда с никакви молби.

— И кого още?

Пчелица сложи очилата си и взе да преглежда списъка.

— Може да изпишем Шишко и Сиропов. Те също са мирни, макар че, право да ви кажа Шишко не би трябвало да изписвам, защото той яде много сладкиши. Аз още не съм успяла да го отуча от този му лош навик. И най-важното е не толкова, че яде! Но той си тъпче джобовете със сладкиши и дори ги крие под възглавницата си. Нищо, може би на чист въздух апетитът му да понамалее. Сиропов също би трябвало да подържим тук още малко за наказание, дето пие прекалено много сироп с газирана вода. Ала ще трябва да ги изпишем, защото бяха много учтиви с мене.

Пчелица отново почна да преглежда списъка.

— Рано е да изпишем Патронко — каза тя. — Не му е оздравял още кракът. Патронко е наистина болен.

— А Мърморко?

— Не, не! — извика Пчелица. — Този Мърморко е такава неприятна личност! Вечно мърмори, вечно е недоволен от нещо. Той действува на нервите на всички ни, разбирате ли? Нека седи тук, загдето е такъв невъзможен, макар че, право да си кажа, аз с удоволствие бих се избавила от него и от този непоносим Хапчев, който неизвестно защо се мисли за лекар и постоянно се опитва да ми докаже, че моите лечебни методи са неправилни.

— Тогава изпишете и двамата, за да не ви досаждат — предложи Синеочка.

— Ах, какво приказвате! За нищо на света! Знаете ли, миличка, какво ми каза неотдавна този противен Хапчев? Каза ми, че аз не само не лекувам болните, но напротив, здравите мога да направя болни. Какво невежество! Не, аз ще го държа тук точно до определения срок. По-рано няма да излезе оттук. Също и Мърморко.

По този начин освен Може и Загубанко Синеочка успя да накара да изпишат от болницата Мълчаливко, Шишко и Сиропов. В болницата останаха Патронко, Мърморко и Хапчев. Патронко мълчаливо понасяше тая несправедливост, тъй като кракът все още го болеше, но Мърморко и Хапчев бяха готови да си скубят косите от досада и казаха, че ще избягат, ако не ги изпишат до вечерта.

Болтчо, Винтчо и Кравайко се събудиха още преди разсъмване и отново се заловиха да поправят автомобила. Слънцето беше вече високо, когато машината най-после забръмча и моторът започна да работи. Тримата приятели решиха да изпробват автомобила. След като се повъртяха около къщата и вдигнаха облак прах, те излязоха през пътната врата и се понесоха по улицата. Скоро видяха момиченцата, които беряха плодове. На ябълковото дърво се бяха покачили Бързанко, Загубанко, Дано и Може. Близо до тях на една круша работеха Гусльо, Мълчаливко и Палавка. Момиченцата търкаляха плодове по всички посоки.

Незнайко търчеше между работещите и в екстаз командуваше:

— Пет души натам, пет души насам! Приберете тази ябълка, търкаляйте я! Дръпнете се назад, да пукнете макар — тук ей сега ще падне крушата! А вие, горе, предупреждавайте! Разпръснете се или не отговарям за себе си!

Всичко това можеше да се върши тихо, но Незнайко смяташе, че ако престане да шуми, цялата работа ще спре.

Сиропов и Шишко също работеха. Те търкаляха една круша, но крушата не искаше да се движи натам, накъдето трябваше, а се търкаляше накъдето съвсем не трябваше. Всеки знае, че формата на крушата се различава твърде много от формата на ябълката и ако търкаляме круша, тя ще се върти на едно място. При това крушата беше много мека. При падането си от дървото тя се бе натъртила, а Сиропов и Шишко съвсем я смачкаха отстрани, когато я търкаляха. Следствие на това те цели се изцапаха със сладък сок и през всичкото време облизваха ръцете си.

— А вие там, какво се въртите на едно място с крушата? Съвсем сте я смачкали! — караше им се Незнайко. — Да не сте решили да получавате от нея сироп! Ще ви дам аз на вас един сироп!

Винтчо и Болтчо спряха автомобила и взеха да наблюдават картината.

— Ей, Незнайко! — извика Винтчо. — Защо ви липсва механизация?

— Я ме оставете! — махна с ръка Незнайко. — Тук от ябълки няма къде да се денеш, а те отгоре на това механизация искат!… Откъде да ви взема механизация?

— Ето имаме вече един автомобил — отговори Кравайко.

— Нима автомобилът е механизация?

— Разбира се, че е механизация. Ще караме с него ябълките и крушите.

— Вярно! — извика Незнайко. — Измислих! Хайде приближете се до дървото — ние сега ще спуснем ябълката право в автомобила.

— Чакай, така не може — каза Винтчо. — Ако хвърляш ябълките от дървото направо в автомобила, и ябълките ще натъртиш, и автомобила ще счупиш.

— Тогава какво според тебе — на ръце ли трябва да ги носим от дървото?

— Защо на ръце? Ще ги спускаме с въже.

— Вярно!… — извика Незнайко. — Хайде, момичета, дайте тук едно въже!

Момиченцата бързо донесоха въже. Незнайко го взе и почна да го върти в ръцете си. Той не знаеше какво да прави с въжето и в недоумение го гледаше. После си даде вид, че е намислил нещо, подаде въжето на Винтчо и му каза:

— Хайде почвай!

Винтчо прехвърли въжето през един ябълков клон и каза на Бързанко да завърже единия му край за дръжката на ябълката, а другия край накара да държат няколко момиченца.

— Режи сега с триона! — извика той на Бързанко.

След няколко минути дръжката беше прерязана и ябълката увисна на въжето. Винтчо накара Кравайко да нагласи автомобила право под висящата ябълка. Момиченцата постепенно почнаха да отпускат въжето. Ябълката се спусна право в колата. Отвързаха въжето и автомобилът откара ябълката в къщи.