Приключенията на Незнайко - Носов Николай Николаевич - Страница 14

— Ръкавът на куртката ви се беше откъснал и ние го намерихме едва тази сутрин — каза Палавка. — Трябваше да го пришием набърже пак на куртката.

— Как се намерих в тази къща? — попита Незнайко.

— Ние ви пренесохме у нас. Не можеше да ви оставим да пренощувате на двора! — отвърна Синеочка.

— Та вие бяхте съвсем, съвсем като мъртъв — отново се обади Зайка. — Но Пчелица каза, че можете да се съживите, защото имате здрав… как се казва… ор-га-низъм.

— Да, аз имам здрав организъм и още по-здрава глава — похвали се Незнайко. — Друг на мое място непременно би получил мозъкотресение.

— Навярно искате да кажете — сътресение на мозъка? — попита Синеочка.

— Да, да, сътресение на мозъка — поправи се Незнайко.

— Но вие казахте, че не сте били сам на балона? — попита Синеочка.

— Разбира се, че не бях сам. Ние бяхме шестнайсет души. Наистина тоя страхливец Знайко скочи с парашут, така че останахме петнайсет.

— Но къде са останалите? — попита Вранка.

— Не зная — сви рамене Незнайко. — Нямаше ли в коша друг освен мене?

— Ние намерихме в коша само бои за рисуване и походна аптечка.

— Боите са на Палитро, а пък аптечката — на Хапчев.

В това време вратата се отвори и в стаята се втурна Снежинка.

— Чухте ли новината? — извика тя. — Прясна новина! Още един балон долетял и се разбил. С него хвърчали четиринайсет момчета. Те паднали снощи вън от града. Нашите момичета ги намерили едва на разсъмване и им помогнали да стигнат до болницата.

— Те са ранени значи? — ахна Катеричка.

— Слаба работа — махна с ръка Снежинка. — Пчелица каза, че ще ги излекуват.

— Това са сигурно моите другари — каза Незнайко. — Веднага ще отида в болницата и ще разбера всичко.

— Аз ще ви придружа — предложи Синеочка.

— И аз ще дойда с вас — рече Снежинка.

Тя едва сега забеляза кръглата мушамичка на челото на Синеочка и извика:

— Ах, миличка, какво прелестно кръгче имаш на челото си! Много ти прилича. Това да не е нова мода — да се носят кръгчета? И аз ще си направя такова.

— Не — отговори Синеочка, — това е мушамичка. Случайно ударих челото си на вратата.

— Ах, така ли… — разочаровано проточи глас Снежинка.

Тя изтича към огледалото и почна да наглася шапката на главата си.

Стаята изведнъж опустя. Всички се пръснаха да разказват новината на съседите.

Четиринадесета глава

Пътешествието из града

Снежинка и Синеочка излязоха с Незнайко на улицата, по двете страни на която се редяха огради, изплетени от тънки върбови пръчки. Зад оградите се виждаха хубави къщички с червени и зелени покриви. Над къщите се издигаха огромни ябълкови, крушови и сливови дървета. Дърветата растяха и в дворовете, и по улиците. Целият град тънеше в зеленина и затова се наричаше Зеленият град.

Незнайко любопитно се оглеждаше на всички страни. Чистотата наоколо беше необикновена. Във всички дворове работеха момиченца. Едни от тях подстригваха тревата с ножици, за да не расте над определената височина, други, въоръжени с метли, метяха пътечките, трети усилено изтупваха праха от дългите платчета. С тези платчета в Зеления град постилаха не само подовете на къщите, но дори тротоарите на улиците. Наистина някои стопанки много се страхуваха да не би минувачите да изцапат техните платчета, затова заставаха наблизо и предупреждаваха да не се стъпва по тях или ако някой непременно иска да направи това, то предварително да избърше краката си. В много дворове също бяха постлани пътечки, а по стените на къщите дори отвън бяха накачени пъстри, красиви килими.

В Зеления град имаше водопровод, направен от тръстикови стебла. Както е известно, стеблата на тръстиката отвътре са кухи и водата може да тече по тях като по тръби. Тези тръби бяха прокарани по дължината на всяка улица, но те не бяха сложени, както някой може да си помисли, направо на земята, а бяха прикрепени на известна височина върху дървени стълбчета. Ето защо тръбите не гниеха и можеха да служат дълго време, макар да изискваха постоянно наблюдение и ремонт, за да се избегне изтичането на водата. От главната тръба, която минаваше по улицата, имаше разклонения за всяка къща. Освен това пред всяка къща имаше фонтан. Това беше много красиво и полезно, тъй като водата от фонтаните се използуваше за напояване на зеленчуковите градини. Всеки двор имаше своя зеленчукова градина, където растяха репички, цвекло, моркови и различни други зеленчуци.

В един двор Незнайко видя как момиченцата берат зеленчука. Те разкопаваха земята около ряпата или моркова, завързваха ги с връв, после хващаха връвта и дърпаха с всичка сила. Ряпата или морковът излизаха ведно с корена и момиченцата с вик и смях ги повличаха с връвта към къщи.

— Защо във вашия град има само момичета, а няма нито едно момче? — учудено попита Незнайко.

— Да, в нашия град останаха само момичета, защото момчетата се заселиха на плажа. Там си имат свой град, който се нарича Градът на хвърчилата.

— Защо са се заселили на плажа? — запита Незнайко.

— Защото там им е по-удобно. Те обичат по цял ден да се пекат на слънце и да се къпят, а през зимата, когато реката се покрие с лед, се пързалят с кънки. Те искат да живеят на плажа още и затова, защото през пролетта реката приижда и залива целия град.

— Че какво хубаво има в това?

— И аз мисля, че няма нищо хубаво — каза Снежинка, — но ето че на нашите момчета това се харесва. Те карат лодки. Когато придойде водата, те карат лодки и се спасяват един друг от наводнението. Обичат твърде много различните приключения.

— И аз обичам приключенията — рече Незнайко. — Може ли да се запозная с вашите момчета?

— Не може — каза Снежинка. — Първо, до Града на хвърчилата трябва да се върви цял час, защото плажът е далече надолу по реката, второ, нищо хубаво няма да научите от тях и трето, ние сме сърдити с тях.

— За какво сте сърдити? — попита Незнайко.

— Знаете ли какво направиха? — каза Синеочка. — През зимата ни поканиха на новогодишна елха. Казаха ни, че ще има музика и танци, а когато отидохме, знаете ли какво бяха измислили?… Започнаха да ни замерват със снежни топки.

— Е, и какво стана? — попита Незнайко.

— Е, и ние престанахме да дружим с тях. Оттогава никой не ходи там.

— А те идват ли при вас?

— И те не идват при нас. На първо време някои момчета продължаваха да идват при нас, но никой не искаше да играе с тях. Тогава те започнаха от скука да правят пакости: ту стъкла строшат, ту ограда счупят — каза Снежинка.

— А после изпратиха при нас едно момче на име Клечо — рече Синеочка. — Веднъж…

— Да — подхвана Снежинка. — Този Клечо дойде при нас и ни наприказва, че уж иска да дружи с нас, че и самият той не обичал момчетата, защото са пакостници. Ние му разрешихме да живее в нашия град и знаете ли какво направи той в края на краищата? Една нощ избяга от къщи и почна да върши всевъзможни безобразия. Подпря с дърво вратата на една къща отвън, та на сутринта да не могат да я отворят отвътре, на друга къща над вратата закачи един пън, за да удря по главата този, който излиза, пред вратата на трета къща опъна въже, за да се спъва и да пада всеки, на четвърта къща развали комина, на пета — строши стъклата…

Незнайко се заливаше от смях, като слушаше тази история.

— Смейте се вие — забеляза Синеочка, — а колко момичета си разбиха носовете! Едно момиче се покатери да поправя комина, падна от покрива и едва не си счупи крака.

— Аз съвсем не се смея на момичетата, а на тоя Клечо — отвърна Незнайко.