Алиса в огледалния свят - Кэрролл Льюис - Страница 8

— Повече ми харесва Моржа — каза Алиса, — защото поне малко му е било мъчно за горките миди.

— Но той е изял повече от Зидаря — каза Туидълди. — Виждаш ли, той си държал кърпичката пред лицето, за да не може Зидаря да брои колко миди изяжда, напротив!

— Това е подло! — възмути се Алиса. — Тогава предпочитам Зидаря, щом е изял по-малко миди от Моржа.

— Но той е ял, колкото е могъл! — отвърна Туидълдум.

Въпросът беше труден. След малко мълчание Алиса започна:

— Е, добре, тогава и двамата са отвратителни…

Тук тя спря разтревожена, понеже чу наблизо в гората шум, който й се стори като пухтене на голям локомотив. Но тя се уплаши не на шега, когато шумът започна да прилича повече на рева на див звяр.

— Има ли по тия места лъвове и тигри? — запита тя смутено.

— Това ли? Няма нищо. Черният Цар хърка — каза Туидълди.

— Ела да го видиш! — извикаха братята, всеки хвана Алиса за едната ръка и я доведоха до мястото, където спеше Царя.

— Нали е много приятен за гледане? — запита Туидълдум.

Алиса не можеше да твърди сериозно това. Царя беше с островърха нощна шапка с пискюл на края, лежеше свит като мръсна купчинка и хъркаше силно.

— Нагласил се е нарочно, за да хърка колкото може по-силно — забеляза Туидълдум.

— Само да не се простуди, както е легнал на влажната трева — каза Алиса, която беше разумно момиченце.

— Сега той сънува — каза Туидълди. — И какво мислиш, че сънува?

— Никой не може да отгатне това? — заяви Алиса.

— Как! Ами че тебе сънува! — се провикна Туидълди, като плесна тържествуващо с ръце. — И ако престане да те сънува, къде мислиш, че ще отидеш?

— Където съм си и сега! — отвърна Алиса.

— Не, не! — каза презрително Туидълди. — Ти няма да си никъде! Какво! Ти си само един предмет в съня му.

— И ако Царя се събуди — прибави Туидълдум, — ти ще изчезнеш с пуф като пламък на свещ.

— Няма! — извика възмутено Алиса. — Освен това, ако аз съм само един предмет в съня му, я кажете пък вие какво сте тогава?

— Същото — каза Туидълдум.

— Същото, същото! — извика Туидълди.

Той изкряска толкова силно, че Алиса каза:

— Шшт! По-тихо, че ще го събудите!

— Какъв смисъл има да говориш ти за неговото събуждане? — отвърна Туидълдум, — щом като си само предмет в неговия сън. Ти много добре знаеш, че не си истинска.

— Истинска съм! — каза Алиса и започна да плаче.

— Няма да станеш нито капка по-истинска, като плачеш — забеляза Туидълди. — Пък изобщо няма за какво да се плаче.

— Ако не бях истинска — каза Алиса, като се усмихна през сълзи, тъй като всичко това й се стори много смешно, — нямаше да мога да плача.

— Ти пък да не мислиш, че това са истински сълзи? — прекъсна я презрително Туидълдум.

„Знам, те приказват глупости — помисли Алиса — и безсмислено е да плача за това“.

И така, тя избърса сълзите си и продължи, като се мъчеше да бъде весела:

— Във всеки случай най-добре ще бъде да изляза от гората, защото става наистина много тъмно. Мислите ли, че ще вали?

Туидълдум разтвори един голям чадър над себе си и над брат си и погледна нагоре в него.

— Не вярвам да вали — каза той. — Поне тука, отдолу — не!

— Но може да завали отвън! — каза Алиса.

— Може, ако му се иска — отвърна Туидълди. — Ние не възразяваме. Напротив!

„Егоисти такива!“ — помисли Алиса и тъкмо щеше да каже „лека нощ“ и да ги остави, когато Туидълдум изскочи изпод чадъра и я грабна за ръката.

— Виждаш ли това? — каза той, задъхан от гняв. Очите му изпъкнаха и пожълтяха. Той сочеше с разтреперан пръст някакъв малък бял предмет под дървото.

— Това е просто едно кречетало — каза Алиса, след като разгледа внимателно малкия предмет. — Едно старо, развалено кречетало.

— Знаех си, че е то! — изкрещя Туидълдум, като започна лудо да блъска с крака и да си скубе косите. — Развалено е, разбира се!

В този момент той погледна Туидълди, който веднага седна на земята и се опита да се скрие под чадъра.

Алиса сложи ръка на рамото на Туидълдум и каза кротко:

— Не бива да се ядосваш чак толкова за едно старо кречетало.

— Но то не е старо! — изкрещя Туидълдум още по-яростно. — То е ново, ти казвам аз! Купих го вчера! Хубавото ми ново кречетало! — Тъкмо тогава гласът му се издигна до най-пронизителен писък.

През това време Туидълди се мъчеше с всички сили да затвори чадъра, в който сам се беше намъкнал, и това представляваше такава необикновена гледка, че отвлече вниманието на Алиса от разгневения му брат. Но Туидълди не успя и накрая се търкулна, увит в чадъра, от който се подаваше само главата му. Той лежеше на земята, като отваряше и затваряше устата и големите си очи.

„Прилича на същинска риба“ — помисли Алиса.

— Разбира се, ти си съгласен да се бием? — запита Туидълдум с по-спокоен глас.

— Какво ще правя — отговори намръщено другият и се измъкна от чадъра. — Само че, знаеш, тя трябва да ни помогне да се облечем.

И двамата братя изтичаха в гората, уловени за ръка. След малко те се върнаха, натоварени с разни неща, като: възглавници, одеяла, железни поставки за пред огнище, покривки за маса, похлупаци за тенджери и кофи за въглища.

— Надявам се, че умееш да забождаш карфици и безопасни игли и да връзваш канапи — забеляза Туидълдум. — Всички тия неща трябва да влязат по някакъв начин в работа.

Алиса разправяше по-късно, че никога не била виждала да се вдига толкова шум за нищо: как двамата се въртяха насам-натам, накачиха по себе си какви ли не неща и й отваряха голяма работа да връзва канапи и да закопчава копчета и игли.

„Наистина те ще заприличат повече на вързопи стари дрехи, отколкото на каквото и да е друго, когато се нагласят“ — си казваше тя, като завързваше една възглавница около врата на Туидълди, за да го пазела да не му отрежат главата, както обясняваше сам той.

— Знаеш ли — прибави той сериозно, — това е едно от най-опасните неща, които могат да се случат на човека през време на сражение — да му отрежат главата.

Алиса се разсмя високо, но успя да прикрие смеха си с кашлица, за да не го обиди.

— Много ли съм бледен? — запита Туидълдум, като се изправи, за да му сложат шлема на главата.

(Той нарече това нещо шлем, но то приличаше много повече на тенджера.)

— Да… малко сте бледен — отвърна любезно Алиса.

— Обикновено съм смел — продължи той тихо, — само че днес случайно имам силно главоболие.

— Аз пък имам зъбобол — каза Туидълди, който беше чул думите на брат си. — Аз съм много по-зле от тебе.

— Тогава по-добре е да не се биете днес — каза Алиса, която сметна, че тъкмо сега се удава случай да ги помири.

— Ние трябва да се бием малко, но не ми се ще да продължаваме дълго — каза Туидълдум. — Сега колко е часът?

Туидълди погледна часовника си:

— Четири и половина — каза той.

— Да се бием до шест — каза Туидълдум, — а после ще вечеряме.

— Много добре — отвърна тъжно другият. — А тя може да ни гледа. Само че по-добре да не стои много близо — прибави той. — Обикновено аз удрям всичко, каквото видя, когато наистина се разгорещя.

— Аз пък удрям всичко, което мога да стигна — извика Туидълдум, — все едно дали го виждам или не.

Алиса се усмихна:

— Навярно в такъв случай много често удряте дърветата — каза тя.

Туидълдум се огледа, самодоволно усмихнат.

— Не вярвам до края на битката да остане дърво наоколо! — каза той.

— И всичко това за едно кречетало! — каза Алиса

с надеждата, че ще ги засрами поне малко, задето се бият за такава глупост.

— Нямаше да се разсърдя толкова — отвърна Туидълдум, — ако кречеталото не беше съвсем ново.

„Дано дойде по-скоро голямата врана!“ — помисли Алиса.

— Имаме само един меч — каза Туидълдум на брат си, — но ти можеш да вземеш чадъра, и той е остър. Само че да побързаме. Става до немай-къде тъмно.

— И дори още по-тъмно — каза Туидълди. И наистина, изведнъж стана необикновено тъмно. Алиса помисли, че иде буря.